Читать «Зуи» онлайн

Дж. Д. Селинджър

Зуи

Фактите, с които разполагам, навярно говорят сами за себе си, но се опасявам, че в случая те звучат малко по-банално, отколкото е обичайно за едни факти. За компенсация ще започнем с официалното предисловие — този винаги оригинален и вълнуващ писателски позор. Онова, което имам наум, е не само по-многословно и по-сериозно и от най-смелите ми мечти, но отгоре на всичко е до болка лично. Ако щастието ни се усмихне и се получи нещо, то по своя художествен ефект предисловието ще може да се сравни с принудителна обиколка из машинно отделение с моя милост начело в ролята на гид, облечен в старомоден цял бански костюм.

Да се заемем направо с най-лошото: това, което се готвя да ви предложа, всъщност съвсем не е разказ, ами нещо като домашно кино в проза и всички, които видяха заснетия материал, най-приятелски ми втълпяваха да не се надявам на кой знае какъв успех. Имам честта и нещастието да ви съобщя, че групата на техните противници се състои от тримата изпълнители на главни роли — две жени и един мъж. Ще започнем с главната героиня, която сигурно би предпочела да я представим накратко като жена крехка и претенциозна. Според нея всичко щеше да се оправи, ако бях пипнал онази петнайсет-двайсетминутна сцена, в която тя на няколко пъти се секне — ако я бях изрязал, предполагам. Смята, че е противно да гледаш как някой непрекъснато се секне. Другата дама от нашето трио — стройна, залязваща субретка — протестира, че, тъй да се каже, съм я снимал в стария й пеньоар. Нито една от тези две хубавици (вече намекнаха, че искат да ги наричаме така) не направи някакви крещящи възражения срещу моя замисъл като цяло. По една ужасно проста причина. Макар че за мен е и малко смущаваща. Те от опит знаят, че избухвам в плач само от една груба или укорителна дума. Ала главният герой всъщност ми отправи най-красноречива молба да отменя представлението. Той смята, че в основата на сюжета има мистика или някаква религиозна мистификация; във всеки случай даде да се разбере, че има някакъв крещящо показен елемент на изключителност, който според опасенията му можел само да ускори, да приближи деня и часа на моята професионална гибел. Хората вече неодобрително клатели глави, когато ставало въпрос за мен, и всяка по-нататъшна чисто професионална употреба на думата „бог“ от моя страна — освен в някое познато и полезно американско възклицание — щяла да бъде възприета или по-скоро определена като най-долно фамилиарничене и като сигурен признак, че ще отида по дяволите. Което, разбира се, би могло да смути всеки нормален страхопъзльо или писач. Така и става обикновено. Но само да го смути. Защото една неодобрителна позиция, колкото и да е красноречива, трябва да е и убедителна. Въпросът е там, че от шестнайсетгодишна възраст насам честичко съм писал домашно кино в проза. На едно място във „Великия Гетсби“ (когато бях на дванайсет години, тя беше моят „Том Сойер“) младият разказвач отбелязва, че „всеки подозира у себе си поне една от основните човешки добродетели“, и добавя, че що се отнася до него, бог да го благослови, това е честността. Моята добродетел се състои в това, че зная разликата между една мистична история и една любовна история. Твърдя, че настоящото ми произведение далеч не е мистично, нито пък религиозно. Твърдя, че става въпрос за сложна или заплетена любовна история, за чиста и трудна любов.