Читать «Сиймор, запознаване» онлайн - страница 6

Но имам да кажа много и много не особено уместни неща. Например казвам, каталогизирам, и то отрано, толкова много работи за брат ми. Вярвам да сте го забелязали също — а това не е убегнало и от моето внимание, — че всичко, казано дотук за Сиймор (и за неговата, тъй да се каже, кръвна група), е жив панегирик. Това ме кара да се колебая. Вярно, че съм се заел не да погребвам, а да разкрия гроба и може би да хваля, но въпреки това тук е изложена на известна опасност честта на всеки спокоен, безпристрастен разказвач. Та нима Сиймор не е допускал грешки, не е имал пороци и недостатъци, които може да бъдат посочени поне мимоходом? Какъв е бил той? Светец?

Слава богу, не е мое задължение да отговарям на този въпрос. (О, щастлив ден!) Нека да променя темата, като кажа, че той имаше най-разнообразни отличителни черти, които в периодите, когато ставаше болезнено чувствителен, застрашаваха да подлудят всички братя и сестри. На първо място ще отбележа една доста страшна черта, характерна за всички, които търсят бога — и очевидно с огромен успех — във възможно най-необичайни места — да речем, в радиото, във вестниците, в таксита с повредени таксиметри, буквално навсякъде. (В този смисъл в зрелите си години брат ми имаше влудяващия навик да рови с показалец в препълнените пепелници и да избутва към краищата угарките, ухилен до уши, сякаш очакваше да открие самия Христос, сгушен като херувимче в средата, и никога не оставаше разочарован.) Следва отличителната черта на модерно религиозната, недогматичната личност (в определението „модерно религиозен“, колкото и противно да е то, благосклонно включвам всички християни, които се ръководят от великото правило: „Видиш ли Христа, само тогава си християнин, всичко друго е празна работа.“). Носителите на тази черта обикновено се познават по това, че много често се държат като глупаци, дори като идиоти. Представете си какво тежко изпитание е за едно семейство, в което има благородник, ако той не винаги се държи като такъв. На път съм да привърша с каталогизирането, но не мога да сторя това, без да посоча коя според мен беше най-непоносимата черта на брат ми. Тя беше свързана с говорните му навици или по-точно с неестествения диапазон на тези навици. Той или мълчеше като пукал — понякога с дни и седмици наред, — или не затваряше уста. Когато се случеше навит (и за да бъда точен, ще кажа, че почти всички, вечно го навиваха, а после бързаха да се скупчат наоколо му, за да купят нещо от него)… та когато се случеше навит, можеше да говори с часове, понякога без да се съобразява дали в стаята има един, двама или десет души. Той беше вдъхновено кречетало, това твърдо, но дори най-съвършеният оратор, меко казано, не винаги е в състояние да бъде приятен. Ще добавя, че казвам това не толкова защото се ръководя от отвратителния благороден подтик „да играя честно“ с моя невидим читател, а защото вярвам, което май е по-лошо, че тъкмо това кречетало може да понесе почти неограничено количество удари. Поне от мен. Аз съм стигнал до завидното положение да мога направо да нарека брат си кречетало — което не е много ласкателно — и същевременно да седя спокойно, сякаш съм пълен господар на положението, и без усилие да си припомням цяла редица смекчаващи вината обстоятелства (при все че „смекчаващи вината“ едва ли е най-подходящият израз в случая). Мога да ги обобщя в едно: по времето, когато Сиймор бе достигнал средата на юношеската си възраст — на шестнайсет-седемнайсет години, — той не само владееше до съвършенство родния си език с всичките му тънкости, но си беше създал и собствен, много точен поетически речник. Неговата говорливост, неговите монолози, неговите едва ли не прокламации звучеха почти толкова приятно — поне за мнозина от нас, — колкото, да речем, повечето от творбите на Бетховен, създадени, след като се е освободил от бремето на слуха; макар и да звучи претенциозно, тук имам предвид по-специално квартетите в си бемол мажор и до диез миньор. В нашето семейство бяхме седем деца. И нито едно от тях не беше лишено в ни най-малка степен от дар слово. Е, не е ли голямо тегло, когато шестима словоохотливци и тълкуватели имат в къщата си един непобедим шампион по речовитост? Вярно, той никога не се е стремил към тази титла. Дори жадуваше някой от нас да го надмине ако не по красноречие, то поне до дългоречие в някой спор или прост разговор. Дребна работа, която не забелязваше — понякога и той можеше да бъде сляп, — но която силно тревожеше някои от нас. Истината е, че Сиймор винаги печелеше шампионската титла, и макар да си мисля, че би дал всичко на тоя свят, за да я отстъпи (това несъмнено е най-тежкият проблем и няма да ми стигнат още няколко години, за да го проуча), така и не успя да намери достатъчно изискан начин да стори това.