Читать «Сиймор, запознаване» онлайн

Откровено казано, понякога всичко това ми се струва дребна работа, но на четиридесетгодишна възраст аз гледам на моя стар, ден до пладне приятел — средния читател, като на дълбоко съвременен мой довереник и още преди да бях излязъл от юношеската възраст, най-интересният и най-непретенциозният художник, когото някога лично съм познавал, усърдно ме посъветва да се отнасям с постоянно, сериозно внимание към прелестите на такава връзка, била тя чудата или ужасна; в моя случай той разбра всичко от самото начало. Но въпросът е как един писател може да усети тези прелести, ако няма понятие какво представлява средният читател? Несъмнено обратното се случва по-често, но кога автора на един разказ го питат какво мисли за своя читател? За да изложа тезата си — макар да не вярвам, че тя ще оцелее в рекламната шумотевица, — ще добавя, че за голямо мое щастие още преди много години открих, кажи-речи, всичко, което ми бе нужно да знам за моя среден читател; с други думи за тебе, читателю. Боя се, че ще отречеш от край до край всичко, но аз няма да ти повярвам. Ти си голям птицелюб. Подобно на героя в един от разказите на Джон Бъкан, който Арнълд Шугарман веднъж ме застави да прочета в шумната занималия, ти изцяло си се посветил на птиците, защото те са разпалили въображението ти; те са те омаяли, защото „от всички живи същества, изглежда, са най-близо до чистия дух — тези малки създания, чиято нормална температура е близо 52 градуса“. Също както въпросния герой на Джон Бъкан, тебе вероятно те вълнуват най-различни мисли на тази тема; ти несъмнено си спомняш, че: „Жълтоглавото кралче със стомахче, не по-голямо от бобено зърно, прелита цялото Северно море. Големият свирец, който живее толкова на север, че само двама-трима души са виждали гнездото му, прекарва лятото в Тасмания.“ Разбира се, премного би било да се надявам, че собственият ми среден читател може да се окаже един от двамата или трима души, които са виждали гнездото на свиреца, но познавам, струва ми се, този читател — тоест теб — достатъчно добре, за да се досетя какъв добронамерен жест от моя страна ще му допадне точно сега. Затова в този дух на взаимност, стари доверенико, преди да се присъединим към другите, никнещите навред, между които — къде без тях — любителите на силни преживявания, които държат да ни запратят на Луната, дхарма-маниаците, производителите на цигарени филтри за разумни хора, битниците, хипитата и наглеците, всички надути специалисти, които тъй добре знаят какво трябва и какво не трябва да правим с нещастните си полови органчета, всички брадати, самонадеяни и полуграмотни младежи, бездарни китаристи, зен-убийци и монополизирани естети-баровци, които само вирят глупавите си носове и гледат отвисоко на нашата прекрасна планета (моля те, не ме прекъсвай), където са отсядали Килрой, Христос и Шекспир… та преди да се присъединим към тях, другите, искам да ти кажа само на теб, стари приятелю (и като каза, рече), заповядай, приеми от мен този скромен букет от рано-рано разцъфнали скоби: (((()))). Мисля си най-безцветно, че още от самото начало те трябва да бъдат приети като кривокрако, изогънато знамение за моето душевно и физическо състояние сега, когато пиша тези редове. Ако говорим професионално — а това е единственият начин, който ми доставя истинско удоволствие да говоря (и за да стана още по-нелицеприятен, ще кажа, че говоря постоянно девет езика, четири от които безнадеждно мъртви) — та повтарям, ако говорим професионално, аз съм един безумно щастлив човек. Никога преди не съм бил такъв. О, може би само веднъж, когато на четиринадесет години написах разказ, в който всичко живо носеше хайделбергски белези от дуели — положителният герой, отрицателният герой, героинята и всички коне и кучета. Но тогава бях щастлив, тъй да се каже, в границите на разумното, а не безумно щастлив. Но да си дойда на думата: случайно зная — и едва ли някой знае това по-добре от мен, — че да имаш около себе си безумно щастлив писател е истинска беда. Разбира се, поетите, изпаднали в такова състояние, са далеч по-„трудни“, но прозаикът, ще не ще, създава главоболия на една прилична компания; божествен или не, захласът си е захлас. Мисля, че безумно щастливият белетрист може да направи много добри неща върху печатната страница, дори най-добрите, но искрено се надявам — и това също е вярно и много по-очевидно, — че той не може да бъде умерен, сдържан или кратък; почти всичките му къси изречения се губят. Не може да бъде и безпристрастен — освен много рядко, което ще бъде подозрително. След като го е обзело такова огромно и всепоглъщащо нещо като щастието, той неизбежно се лишава от много по-незначителното, но блазнещо всеки писател удоволствие да се появи на страницата, заел спокойно неутрална позиция. А което, струва ми се, е най-лошото, той вече не е в състояние да задоволи най-непосредственото желание на читателя — да прати по дяволите и автора, и разказа му. Затуй отчасти предложих преди малко този зловещ букет от скоби. Съзнавам, че мнозина съвсем интелигентни хора не търпят да им се дават обяснения в скоби, докато се разгръща повествованието. (По тези въпроси ни се дават съвети и по пощата — най-вече от писачите на дисертации, които, докато прекарват ваканцията си, изпитват съвсем естественото, палаво желание да ни зашеметят. А ние четем и обикновено вярваме; добра, лоша или посредствена, всяка низа от думи задържа нашето внимание, сякаш произхожда от самия Просперо.) Искам да предупредя, че оттук нататък не само ще се развихря в обясненията (не съм сигурен дали тук-таме няма да ги давам и под линия), но и без много да му мисля, ще яхвам читателя, когато забележа нещо встрани от утъпканата сюжетна линия — нещо привлекателно, интересно, към което си заслужава да го насоча. В случая бързината, скоростта — спаси, боже, американската ми кожица — нямат никакво значение за мен. Има обаче читатели, които сериозно настояват вниманието им да бъде задържано посредством най-строгия, най-класическия и по възможност най-изкусния стил, затова предлагам — честно, доколкото един писател може да предложи такова нещо — те да си излязат, докато не е станало късно и опасно. Може би и по-нататък ще им соча свободните изходи, но не съм сигурен дали ще го правя от все сърце.