Читать «По-горе билото, майстори!» онлайн - страница 8

Отвърнах й, че има грешка.

Тя се вгледа в мен с леко притворени очи и каза, че досущ приличам на сина на Силиа Бриганза. Особено в устата. Опитах се с израза на лицето си да покажа, че всеки може да сбърка. След това отново забих поглед във врата на шофьора. В колата настъпи мълчание. За разнообразие погледнах през прозореца.

— Как ви харесва военната служба? — попита внезапно мисис Силзбърн, просто за да поддържа разговора.

Но тъкмо в този миг ме нападна кашлица. Когато пристъпът отмина, обърнах се към нея и отговорих колкото бе възможно по-добре, че съм си намерил много нови приятели в армията. Беше ми трудно да се обръщам към нея — пречеше ми стегнатият около диафрагмата левкопласт.

Тя кимна.

— Според мен всички вие сте чудо момчета — каза тя двусмислено. — Ами на булката ли сте приятел или на младоженеца? — попита после, минавайки „деликатно“ към същественото.

— Как да ви кажа, аз не съм точно приятел…

— Ако сте приятел на младоженеца, по-добре не го казвайте! — прекъсна ме придворната отзад. — Ех, да ми падне в ръцете само за две минутки. Само за две минутки, не повече.

Мисис Силзбърн се извърна цяла и се усмихна на придворната. После пак се обърна напред. Ние с нея се бяхме обърнали почти едновременно. Това трая само миг, но усмивката, с която тя възнагради придворната, беше същински шедьовър. Тази жива усмивка изразяваше неограничена симпатия към всички млади хора в цял свят, особено към тази дръзка и откровена представителка на младежта, с която впрочем, тя още почти не се познаваше.

— Кръвожадно същество — каза със смях мъжки глас.

Ние с мисис Силзбърн отново се обърнахме. Беше се обадил мъжът на придворната. Той седеше точно зад мен, от лявата страна на жена си. Разменихме с него бегъл, но остър и недружелюбен поглед, какъвто в тази нервна 1942 година можеха да разменят само офицер и прост войник. Той, старши лейтенант от свързочните войски, носеше много интересна фуражка на пилот от военновъздушния корпус, чиято пружина бе извадена — очевидно с цел шапката да придава на собственика си страшно нахакан и храбър вид. В случая фуражката съвсем не изпълняваше това свое предназначение, а само допринасяше моята преголяма шапка, която носех по всички правила, да прилича на палячовска гугла, измъкната набързо от някоя шахта за боклук.

Лейтенантът имаше болезнен, дори някак уплашен вид. Той се потеше невероятно — по челото, по горната устна, че и по края на носа. Казват, че в такива случаи трябва да се вземат солни хапчета.

— Оженил съм се за най-кръвожадното същество в целия щат — каза той на мисис Силзбърн и пак се засмя — меко, като за пред хора.

Автоматичното ми уважение към чина му едва не ме накара да се засмея заедно с него, но краткият, безсмислен смях на един непознат, при това с много по-висок чин, би показал недвусмислено, че аз съм на страната на лейтенанта и въобще на страната на всички в колата и нямам нищо против никого.

— Говоря съвсем сериозно — каза придворната. — Да ми падне само за две минутки, повече не ми трябва. Ех, само да го пипна в ръчичките си!