Читать «Мече буболече» онлайн - страница 2
Дж. Д. Селинджър
Мери Джейн отметна глава, заливайки се от смях.
— Добре го каза — рече тя, готова да посегне отново към питието си.
— Дай си чашата — каза Елоиз, стъпи по чорапи на пода и стана. — Ама тъпа прислужница, ти казвам. Какво ли не направих, едва не принудих Лю да я ухажва, за да я накара да дойде с нас в града. Но сега съжалявам и… Това пък откъде го взе?
— Това ли? — докосна Мери Джейн камеята на врата си. — Не я ли знаеш, носех я още в училище. От майка ми е.
— Боже мой — въздъхна Елоиз, поела в ръце двете празни чаши. — Аз си нямам никакъв скъп спомен. Ако свекърва ми умре един ден — ха-ха — сигурно ще ми завещае някой стар бастун с монограм или нещо от тоя род.
— Между другото, погаждате ли се с нея?
— Не ставай смешна — отвърна Елоиз, вече на път за кухнята.
— За мен нито капка повече — извика Мери Джейн след нея.
— Я стига! Кой на кого се обади? И кой закъсня цели два часа? Ще стоиш тука, докато ми омръзнеш. По дяволите твоята идиотска работа!
Мери Джейн отметна глава и пак се заля от смях, но Елоиз вече беше изчезнала в кухнята.
Останала сама в стаята, на Мери Джейн й доскуча, затова стана и се приближи до прозореца. Тя отдръпна завесата и облегна ръка на една от прозрачните пречки, но се изцапа с прах, та прибра ръката си, обърса я с другата и се изопна. Мръсната киша навън видимо замръзваше. Мери Джейн спусна завесата и тръгна бавно към синьото кресло, отминавайки двете претъпкани библиотеки, без дори да хвърли поглед към някоя от книгите. В креслото тя отвори чантата си, извади огледалце и огледа зъбите си. После затвори уста, прекара няколко пъти език по горните зъби и пак ги огледа.
— Навън става поледица — каза тя, обръщайки се. — Ама че си чевръста. Да не би да не си наливала сода?
С двете пълни чаши в ръце Елоиз се спря, изпъна като пищови двата си показалеца и каза:
— Никой да не мърда! Цялата къща е обградена.
Мери Джейн се засмя и прибра огледалцето.
Елоиз пристъпи напред с чашите, сложи непохватно тази на Мери върху подложката, но своята задържа в ръка. После се изтегна отново на дивана.
— Какво, мислиш, прави оная там? — каза тя. — Пльоснала се на дебелия си черен задник и чете „Как да се обличаме“. Като изваждах съда с леда, изпуснах го, а тя така ме изгледа, сякаш й преча.
— Това е последно. Ни капка повече! — каза Мери Джейн и взе чашата си. — Чувай, знаеш ли кого видях миналата седмица? На етажа на „Лорд и Тейлър“.
— Хм-м-м — зачуди се Елоиз и намести една възглавница под главата си. — Аким Тамиров.
— Кой? — ахна Мери Джейн. — Кой е тоя.
— Аким Тамиров. Един киноартист. Като каже: „Го-о-лям си шегобиец, ей.“ Чуден е… Човек не може да намери една свястна възглавница в тая проклета къща. Та кого си видяла?
— Джаксън. Дето беше…
— Коя от двете.
— Не знам. Тая, дето беше в нашия семинар по психология.
— Те и двете бяха в семинара.
— Добре де. Оная със страхотните…
— А-а, Марша Луиз. И аз я срещнах веднъж. Може да ти надуе главата.
— И още как. Но знаеш ли какво ми каза тя? Че доктор Уайтинг заболяла от рак миналото лято и умряла — и толкоз. Била станала на вейка, преди да умре. Не е ли ужасно, кажи?