Читать «Рибарят Палунко и неговата жена» онлайн

Ивана Бърлич-Мажуранич

Рибарят Палунко и неговата жена

I

Дотегнал на рибаря Палунко бедняшкият му живот. Живеел той сам на пустия морски бряг и по цял ден ловял риба с костена въдица, защото в онзи край още не познавали мрежата. А какво можеш да хванеш с въдица!

— Ама че сиромашки живот — говорел си Палунко, — каквото хванеш през деня, вечер го изядеш. И никаква радост няма за мене на този свят.

Чувал бил Палунко, че имало по света богаташи и властници насилници, които живеят в наслада и радост, в злато и разкош. Навил си Палунко на пръста и той да види някога такова богатство и да си изкара живота в него. Затова се зарекъл да седи три дни в своята лодка сред морската шир, без да хваща риба, та дано този обет му помогне.

Седял така Палунко три дни и три нощи в лодката си сред морската шир — три дни седи, три дни пости, три дни риба не лови. Когато почнал да се разденва третият ден, от морето се издигнала сребърна лодка, на нея златни весла, а в лодката стои като ясна царкиня бледата Зора мома.

— Три дни ти пази живота на моите рибки, кажи сега какво добро искаш да ти направя? — проговорила Зора мома.

— Избави ме от тази сиромашия и празен живот. По цял ден се трепя на този пуст бряг. Каквото хвана през деня, вечерта го изяждам, няма за мен никаква радост на този свят — рекъл Палунко.

— Върни се вкъщи, ще намериш, каквото ти трябва — казала му Зора мома. Като изрекла това, изчезнала със сребърната лодка в морето.

Побързал Палунко на брега, та в къщи. Като стигнал до дома си, пред него излязла бедна девойка, капнала, докато дойде откъм задгорския край. Девойката рекла:

— Майка ми умря, нямам никого на този свят, вземи ме за жена, Палунко.

Ами като не, знаел Палунко какво да стори. „Това ли е щастието, дето ми го праща Зора мома?“. Видял той, че и тя е бедна сиромахкиня като него, но се боял да не сгреши и да проиграе щастието си. Затова склонил и взел това сираче за жена. А тя, тъй като била уморена, легнала и спала до другия ден.

Едва дочакал Палунко другия ден, за да види каква сполука ще настане. Но на другия ден нищо не станало, освен дето Палунко взел въдицата да иде на риба, жената пък отишла в планината да бере лобода. Върнал се привечер Палунко, върнала се и жената, та вечеряли риба с малко лобода. „Е, ако това е цялата сполука, тогава и без нея можех да помина“, помислил си Палунко.

Като свършила вечерята, жената седнала до Палунко времето да му скъсява, приказка да му разказва. Разказвала тя за богаташи и царски палати, за змейове, които пазят богатствата, и за царкинята, която сеела в градината бисер, а жънела диаманти. Слушал Палунко, сърцето му трептяло от радост. Забравил бедата си, три години можел да слуша да му разказват така. Но още повече се зарадвал Палунко, като се досетил: „Това е жена самовила, ще ми покаже пътя до змейовите богатства или до градината на царкинята. Трябва само да имам търпение, да не я ядосвам.“

Чакал Палунко — ден след ден минавали, минала година, после две. И синче даже им се родило, нарекли малкия Владко. Но всичко си останало така, както си било — Палунко хваща риба, а жената денем се трепе из планината за лобода, вечер готви вечеря, след вечерята приспива детето и на Палунко приказки разказва. Все по-хубаво разказвала тя и все по-трудно чакал Палунко, докато една вечер не му дотегнало, та щом жената се разприказвала за голямото богатство и разкош на Морския цар, Палунко скочил ядосан, дръпнал жената за ръка и рекъл: