Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 50

— Драга Марийо, кой беше по-голям комедиант?

Тя дигна глава и го изгледа учудена.

— Ти видя как се надлъгвахме… Не, тоя лукав куманец ми додява тука… По бих рад да го знам при Чоки, а още по-добре — при дяволите, нежели да се върти в Търново.

Смилец походи малко, па продължи:

— И тоя сръбски отговор, дето не иде! Не знам даже още, пристигнала ли е дъщеря ни?

— И пратихме я при тия трибалски диваци — каза намусено Мария; — продадохме я като говедо.

— Ако тая ни жертва не остане ялова, тронът е спасен, ние сме спасени — каза Смилец. — Но тая сватовщина и така вече ни донесе малко помощ: Чоки, като е чул, че може да срещне тука и сръбска войска, забави вървежа си. Сега се навъртал около Добрич.

— А ако не дойдат сърбите? — попита Мария.

Смилец дигна рамена.

— Защо не поиска от вуйка ми Андроника помощ?

— И патриархът иска това, и някои от болярите, и брат ми Радослав — най-много… Не ща, Марийо, не ща гърците… Ако с тяхната помощ си запазя трона, няма много да харесам и тогава… Примерът на Иван-Асеня II е още пресен в ума ни. Но аз не губя надежда в бога. Народът и той е бодър. Крал Милутин няма да остане глух на зовът ми.

XXVI. Балдювата държава

На север от Преслав, в цветущата долина на Камчия, бяха Балдювите имения.

Те бяха обширни. В техните граници влазяха и три села.

Есента бе пастала.

Дърветата край реката жълтееха. Старата дъбова гора, край която минува пътя от Шумен за Преслав, част от която и днес съществува, глъхнеше вече под есенната си позлата. Дебелите дънери самотно издигаха рунтавите си клонове към небето и в мрачната им самотия вееше униние заедно с глухия шум на вятъра.

Преданието казваше, че тая гора била някога на цар Симеон. В нейната прохладна сянка той пирувал с воеводите и болярите си, когато му омръзвали шумът и тревогите на Преслав. После, от ръце па ръце, в продължение па три века и половина, тя мина във владение на бан Балдя заедно с околните земи. Константин Тихо в първите години на царуването си беше увеличил това имущество с нови земи, в награда за важни Балдюви заслуги.

Зад дъбовата гора бяха чифлишките здания — от дъски и лепен плет. А до тях се издигаше двукатен болярски замък, зидан от камък, с кула на единия край. В това жилище се настаняваше банът, когато навестяваше имуществата си.

Далеко наоколо тях се простираха ниви, ливади, лозя, паши Балдюви. По пашите се мяркаха пъстри овчи стада, чърди от говеда и коне. Годината беше плодородна, житниците пращяха от жито, бъчвите от вино, наляно неотдавна. Купове необелени царевици стоеха под стрехите на чифлика. Гръцки търговци идеха отдалеко да купуват храни, защото в Мала Азия и в Южна Тракия нивята бяха повредени от суша и буболечки.

Освен ратаите, които работеха собствените земи на Балдя и които се подсланяха в поменатите чифлишки здания, бяха под Балдювата власт и жителите на трите села. По тогавашните полуфеодални обичаи тия селяни бяха прикрепени към земята си, без право да я отчуждават или напущат. Те я обработваха за своя сметка, но със задължение част от произведенията си да дават на болярина или вместо това друго веществено даждие и определено число дни в годината да работят на болярина сборно (на тлъка), било в полето му, било в къщата му. Такива зависими селяни се наричаха тогава отроци и парици. Както във Византия и Сърбия, и в България съществуваше крепостното състояние. Но то не беше робство: отроците владееха собствена земя, но само се лишаваха от правото да се местят. Подчиненоста им се изразяваше само в ограничение личната свобода и в даждието на господаря. Нито духовният сан, нито военното звание не избавяха селянина от тая зависимост. Крепостният свещеник принадлежеше на болярина, които го хранеше и обличаше. Отроците обаче бяха отегчени от други още тегоби: работеха царските земи, зидаха крепости и отиваха па война. Със зидане крепости бяха натоварени и гражданите от града, дето се издигаха тия постройки.