Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 49

Смилец го прие в горницата на жена си. Тя седеше на един широк стол и плетеше дантели.

Светослав се поклони ниско на Смилеца и после на Мария.

— Приемам те в стаята на жена си, княже, защото тук се намерих, а ти не си чужд човек за нас — каза Смилец, дружески усмихнат. — Но нека побързам да ти кажа онова, за което те викам: поздравляваме те от сърце, драгий княже, за чудесното ти избавление тая нощ. Всемилостивий бог не допусна да се пролее кръвта на такъв млад и прекрасен момък и запази с десницата си твоя скъп живот от ударите на гнусни злодейци.

— Дълбока благодарност изказва слугата ти, господарю, за милостивите ти думи — каза Светослав, като се поклони.

Смилец го разпита за подробностите на случката. Когато Светослав му разправи само онова, което трябваше да обади, Смилец се просълзи от умиление.

— Благословен да бъде бог наш, нине и присно и во веки, амин!

И той се прекръсти пред иконостаса. Мария също изказваше радостта си.

— О, какво щастие, княже! А какви бяха тил случайни пътници, които ти помогнаха в страшната минута? — питаше тя.

— Случайни пътници? Ангели божии, изпратени от небесата! — извика Смилец с притворен възторг. — Да, кои бяха, княже? Искам да ги възнаградя богато.

— Не ги познавах тия добри хора, нито болярин Дамян, нито слугите ми. А когато се сетих да ги попитам, те бяха отминали напред… но изглеждаше да са търговци.

— Слава богу, слава богу, имал си чест. О, как жаля, че ония разбойници не са ми сега в ръцете, за да ги видя на кол. — каза Смилен. — Сине, Светославе, пак те сърадваме.

— Благодаря, царю.

И Светослав му се поклони.

— Днес е празник за мене, че виждам Светослава гост мой, макар н недоброволен гост… Княже, ти никога, че стъпваш при нас, но ние те обичаме.

— Князът за нас не е чужденец, макар че се държи като чужденец… Ние сме и роднина — проговори Мария усмихнато, без да подигне главата си от работата.

— В двореца имат првзо да влизат само ония, които могат да бъдат в нещо полезни със съвета си или със сабята си — каза Светослав.

Смилец се усмихна добродушно:

— Тъй, тъй, князът не обича Царевец, ни почестите му, ни тегобите му. Веселбите му са по-приятни от грижите. Млад човек иска да младува… Ах, да бях на твойте години… Завиждам ти, княже.

— Княже — обърна се царицата, — имаш невяста хубавица.

— Тя е малко хубава, но твърде много добра, твое величество.

— И богата — допълни Смилец. — Хубаво, хубаво. Сбърка само, дето не ни покани на сватбата.

— Аз бях решил да я направя скромна, твое величество. Но благодаря за честта.

— Поздрави от нас Фросина… Тя няма да откаже да й пратим някои дарове?

— Благодаря от моя и от нейна страна за високото ви благоволение.

Светослав целуна пак полата на Смилеца и отстъпи назад, за да си иде.

— Сбогом, драгий княже, пази се. Ние, големите хора, сме окръжени с опасности.

— Това е вярно, царю.

Светослав се поклони и излезе.

Смилец се обърна към жена си засмян: