Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 30

— Чети тая молитва, по-скоро… Господ знае, че за друго четеш — каза воеводата, като намираше, че попът се мае за дребни работи.

Тогава свещеникът зачете молитвата за суша, в която се молеше бог да прати от небесата напоителен дъжд за ожеднелите поля и ниви.

След тая молитва той размени пръстените на младоженците.

— Венчается раб божий Радоил, во име отца и сина и святаго духа. Венчается раба божия Славка, во имя отца и сина и святаго духа, амин!

После изпя „Исаия ликуй!“ и завъртя младоженците около дъба, последвани от кума и деверите.

Обредът се свърши.

— Дайте плоската сега да се почерпим. Благослови пръв, дядо попе.

Попът благослови н пи от ракията. Плоската изреди и останалите.

— Наздраве!

— Да е честито!

— Добра сполука!

— Таз година с булка, догодина — с люлка. И веселите благопожелания нямаха край. Радоил се обърна към попа:

— Дядо попе, прощавай, че те утрудихме по ни едно време. — И той му тури в ръката десет бабки. Като видя толкова злато, попът се смая, той не вярваше очите си. Той не би спечелил тия пари и от петдесет венчавки!

Радоил и Славка му целунаха ръка.

— Сега си свободен, дядо попе, иди си доспи. Не е нужда да обаждаш какво се случи тая нощ тук.

— Аз? Годеслав ще ме пребий!

— Ако той те не пребие, аз ще ти откъсна главата като на врабче.

Когато попът си отиде, Радоил се обърна към другарите си:

— Дружина, починахме си. А нашето падало е далече, и Търново е много близко — хай стягайте конете.

Пътуването през нощта стана без път, през долове, през урви, през потоци, които гръмливо шумяха. Славка гледаше като омаяна пред себе си черни гори, черни върхове и черни скали. Тя мислеше, че сънува. Радоил яздеше успоредно с нейния кон и я крепеше за кръста на лоши места.

По дрезгаво стигнаха до едно селце в планината. То се състоеше от няколко колиби, съградени от букови дънери и покрити с плочи, някои имаха каменни огради на дворовете си.

Вратнята се отвори на една от тия колиби и морната дружина влезе в двора.

XIII. В дивотиите

Тук беше домът на кумът Маноля.

Жена му, която очевидно очакваше гостите, ги посрещна със запалена борина. Радоил и Славка бяха заведени в една стая, ниска, с потъмнял потон.

По стените висяха разни оръжия: лъкове, копия, саби, боздугани, ловджийски чанти и потребности; зверски кожи, броеници кехлибареви, едно турско алено джубе със златни обшивки, шалове копринени, огърлици от корал и други предмети на разкош — всички плячка от походите в Тракия.

На лавиците и полиците между глинените гърнета и паници стояха, учудени, че се намират тук, медни изящни статуйки на Бакхуса и Херкулеса и на някои римски императори.

Подът и ниските миндери бяха постлани с черги, домашна тъкан. Но едно великолепно персийско седжеде, дето седяха младоженците, наумяваше Азия — в тоя старопланински кът.

Сложи се трапеза. Тя беше скромна, но гостите весели. Разказваха със смях страха на попа, когато го ненадейно извлекли четирима момци из къщата му. Даваха се подробности за отвличането Славкино. Тя сама разправяше как е излязла крадешком из къщи, додето баща й бил на царското пиршество, и вълненията си, доде стигнат до черковището с Радоила. Сега сигурно Годеслав я диреше под листо, но юнаците бяха спокойни, защото никога баща й не би се сетил да я дири в това затънтено село, на което даже съществуванието в Търново не знаеха.