Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 29

— Седни, седни — казаха му.

Той седна. Огънят осветляваше още силно измененото му лице. Освен без камилавка, той бе изкарал от къщата си и с някакви жълти женски обувки, които бе успял да обуе в страха си. Те бяха попадиините.

— Християни, кажете ми какво ще ме правите тука.

— Ще научиш подир малко, дядо попе — каза един от онези, които го бяха довели. — Книжката взе ли, дето ти казахме?

— Требника? Взех го. Защо ви беше?

Но разбойниците не отговориха, защото в гората се чу изсвиркване по-продължително от първото. То се повтори два пъти.

— Идат! — извикаха радостно разбойниците и се изгубиха из гъстака. Само един остана да пази попа.

След малко се появиха Радоил и Славка, последвани от нови още няколко души разбойници, които носеха вързопи със Славкини неща.

— Добър ви вечер, дружина! Водя ви млада годеница, кланяйте се! — извика Радоил.

Възрадваните момци наобиколиха любопитно Славка, още силно развълнувана.

— Славке, оттук вече се захваща моето царство. Не се бой. Седни, почини си.

И Радоил седна до нея.

— Момчета, да се смени стражата извън гората: петлите пяха.

После се обърна към девойката, която гледаше плахо и удивена наоколо си.

— Славке, ти не си привикнала още на такива места?

— Дето бъдеш ти, там е хубаво и мене — отговори тя, като го погледна с любящи очи.

Юнашкото лице на воеводата светеше от щастие. Другарите му гледаха засмени Славка.

— Ти си много уморена, Славке? — попита я един.

— Не, той ме носи на гръб по стръмното — каза тя засмяно, като метна поглед въз Радоила.

— Дайте плоската, момчета, да глътнем малко ракийца. — Радоил подаде плоската Славки: тя кусна само няколко капки ракия.

Тогава чак Радоил съгледа попа, който слушаше до един дънер, гледаше, зяпнал и смаян, болярската дъщеря между тия странни хора.

— А, дядо попе! — извика той. — Преварил си ни? — Па свали шапка и му целуна ръка. После Радоил се обърна към дружината:

— Запалете вощениците. Дядо попе, ще ме венчееш с тая мома.

Попът се смая.

— Че аз нямам патрихил… нито другото…

— Без патрихил!

Запалиха няколко вощеници. Гората се освети повече. Дъбовите клони се надвисваха до самите глави на момците.

— Кой е кумът? — попита попът.

— Маноле, ти ще бъдеш кум — обърна се Радоил към един по-стар разбойник.

— И девер нямате, и венци нямате, и черква няма! Каква венчавка тука? — каза троснато попът, посъвзел се вече.

— Ангеле, и ти, Страхиле, вие ще бъдете девери — каза Радоил, — за да не се сърди дядо поп. Пък черковата е тая гора. Нали господ е навсякъде?

Тогава Радоил гологлав се изправи до Славка, кумът и деверите зад тях.

Попът запрелистя требника, за да намери молитвата за венчалния обред. Двама души му светеха с вощениците. Но той дълго време търси н не намираше молитвата. Под влиянието на одевешната уплаха той беше забравил на кой лист беше тая молитва.

Радоил стана нетърпелив.

— Захвани!

— Не намирам! — каза скръбно попът.

— Не вреди, чети там, дето си отворил. Попът погледна листа.

— Тука е молитвата за сушата — каза той.