Читать «Звездното дете» онлайн - страница 65

В полумрака единствено лицето на Карла се виждаше ясно — то светеше. Лицето, тялото и ръцете й изпускаха мека, златиста светлина.

15

Падаха през пространството. Пътят беше безкрайно дълъг, защото водеше към Вечността. Най-сетне спряха.

Бяха пристигнали на местоназначението — в един удивителен и непознат свят.

В тъмното пространство плуваха разноцветните части на Вихъра — изумруди и рубини, сини и бели скъпоценни камъни. Златистия облак бавно пулсираше, а в него се намираше корабът-крепост, наречен „Общност“.

Карла не можеше да опише с думи истинските му размери — пред тях стоеше космически Левиатан1.

Бойси забеляза, че не са сами. Към тях се приближи тъмен силует и замря, като радостно мъркаше. Светещ червен нос докосна ръката на Карла.

— Бела! — момичето погали златистата козина по гърба на животното. — Това е моят пространственик. Намираме се във въздушния му мехур, без който не бихме оживели.

— Стига сантименталности! — грубо каза генералът. — Това същество може ли да ни заведе до „Общност“?

— Вече сме се отправили натам. Погледнете и сам ще се уверите — отговори Карла.

Наистина приближаваха към кораба. Гигантският му силует нарастваше пред очите им.

В действителност „Общност“ се оказа много по-величествен, отколкото си го представяха. Изглеждаше като уединена малка планета, увиснала в пустотата между златистия облак в центъра на Вихъра и крехките рифчета по периферията. След като го заобиколиха, видяха отвора на главния шлюз, разположен на кърмата между шест черни цилиндъра — нереактивните двигатели.

По всичко изглеждаше, че през изминалите години двигателите не са пускани в действие. Корабът изглеждаше запустял.

Пространственикът сам се насочи към шлюза, сякаш се подчиняваше на невидима, но непреодолима сила.

Вратите на шлюза не бяха по-ниски от триетажно здание. Когато пространственикът влезе, те се затвориха, а от черните стени бликна сивкава светлина.

Бяха затворени в пещера от стомана.

Навсякъде по стените се забелязваха вдлъбнатини и улеи, сякаш тук са се провеждали грандиозни сражения. Но Бойси знаеше, че такива не е имало. Тогава откъде са се взели тези следи? „Най-вероятно от метеорити — реши той. — Та нали люкът е бил отворен десетилетия наред!“

Генерал Уийлър забеляза озадачения поглед на Ган и сърдито процеди:

— Гадните пироподи са изгризали кораба ми! Кълна се в Плана — ще ги унищожа до един!

Генералът беше прав. Не само това — беше много ядосан. Това беше неговия кораб, неговата Планираща Машина. С тяхна помощ възнамеряваше да направи свои всички светове от Слънчевата система.

Бойси осъзнаваше, че на борда на „Общност“ има неща, по-опасни от пироподите. Внезапно чу шума на помпите, които пълнеха шлюза с въздух. Вече нямаха нужда от защитната капсула на пространственика. Животното разбра това преди хората.

— Бела! Дръж се прилично! — извика Карла.

Но златистото създание не се подчини, а започна да се мята из помещението като пиропод. Успя да намери цепнатина в стената, която допреди минута не съществуваше и изчезна от погледите им.

— А-ах! — изкрещя радостно генералът. — Най-после! Машината ме очаква!