Читать «Звездното дете» онлайн - страница 51

Бойси попадна в капан — летеше на разбита ракета и падаше към Слънцето. Въздухът със свистене напускаше разхерметизирания корпус, дробовете му агонизираха. Ярка светлина се процеждаше през пробойната и го ослепяваше. Каютата се превърна в пещ, но той продължаваше да чува гласа на Джули, който стигаше до него от високоговорителя на лазерната радиостанция, Меденият глас повтаряше фонема, която Ган трябваше да научи. Жадно ловеше малкото останал въздух, но се стараеше да отговори правилно. Изпита върху себе си законът на механизобучението.

Когато грешеше, изпепеляващата топлина на Слънцето ставаше още по-непоносима. Когато отговорът беше верен, топлината намаляваше и в дробовете му навлизаше глътка свеж въздух.

Понякога успяваше няколко пъти поред да отговори правилно и тогава отново попадаше на брега с Джули. Тя му обещаваше да се изкъпят в сините прохладни води на океана или го водеше към плетена масичка в сянката на палмите, където ги чакаха запотени чаши.

В такива моменти винаги започваха най-трудните уроци.

Бойси винаги правеше нова грешка, преди да стигнат до океана или сянката на палмите. Всяка неправилна реакция мигновено се наказваше, макар и с различни мъчения, сякаш Машината искаше да изясни кое от тях е най-ефективно.

Понякога лежеше плувнал в пот на леглото в болничната стая в станция, летяща в горните слоеве на атмосферата на Венера. Въздухът се бе превърнал в гореща мъгла. Анаеробни паразити разяждаха кожата му като с киселина, а гласът на Джули продължаваше да се чува от радиото.

Друг път се оказваше затиснат от камъни на тъмната страна на Меркурий. Огромна канара натискаше гърдите му и заплашваше да му счупи ребрата, по лицето му капеше ледена вода, наоколо пълзяха гигантски светещи червеи и жадно хапеха оголените части на тялото му. В тъмнината се носеше напевния глас на Джули, повтаряща слоговете, които той трябваше да възпроизведе.

Винаги, когато се връщаше при нея на брега на океана, тя го посрещаше усмихната. Прохладните й длани ласкаво галеха лицето му, в очите й блестяха сълзи.

— Знам, че ти е много трудно, миличък — шепнеше тя. — Но не се предавай и не забравяй какво трябва да постигнеш. Когато станеш посветен, отново ще бъдем заедно. Хайде да преминем към следващия урок. Ако се справиш добре, Машината ще ни разреши да се изкъпем.

При всяко споменаване на посвещаването той потреперваше. Беше достатъчно внимателен да не издаде страха си, но му се струваше, че Машината лесно ще го разобличи чрез хилядите сензори, покриващи тялото му.

Страхът от сливането все повече нарастваше и скоро стана по-силен от ужаса, който изпитваше от мъченията. Накрая страхът стана нетърпим и той започна да моли Джули да го освободи от капсулата.

Тя се засмя и безгрижно отвърна:

— На теб ти провървя. Аз трябваше да изучавам механиз по много по-сложен начин. Дори няма да усетиш колко бързо ще мине времето и ще станеш посветен.