Читать «Плененият марсианец» онлайн - страница 9

Дънлоп се усмихна.

Лафит не се засегна.

— Много добре, ще го направим в писмена форма. Ще накарам моите пълномощници да нахвърлят един проект. Предполагам, че имате адвокат, с когото да се свържат? — Той щракна с пръсти. Смъртта пристъпи живо със сребърен молив, а Хлорофилът с бележник.

— Д-д-добре — рече Дънлоп, изгаряйки от нетърпение. — Моят адв-в-вокат е Джордж П. Мезгър, кантората му е в Емпайър Стейт Билдинг, четиридесет и първи ет…

— Глупак! — в рева на марсианеца прозвуча зловеща радост. Лафит свърши бързо с писането и сгъна грижливо листа на четири. Подаде го на мъжа, който миришеше на хлорофилова дъвка.

— Това не е с-с-същият адвокат — рече отчаяно Дънлоп.

Лафит изчакваше учтиво.

— За кой адвокат става въпрос?

— За другия ми адвокат, у когото са д-д-документи-те.

Лафит поклати глава и се усмихна.

Дънлоп се разрида. Той не можеше да направи нищо. Пред очите му се стопиха един милиард долара, а и срокът на премията на неговата застраховка „живот“ бе изтекъл. Те имаха името на Мезгър. Знаеха къде да намерят дебелия кафяв плик, който съдържаше резултата от осемгодишен труд.

Хлорофилът, Смъртта или някой друг от стотиците тайни помощници на Лафит щеше да отиде в кантората на Мезгър и сигурно щеше да му представи фалшиво пълномощно или щяха да нахълтат с взлом — носна кърпа на лицето и револвер в ръката. Така или иначе щяха да намерят документите. Такава организация, каквато притежаваше Лафит, едва ли щеше да се затрудни пред огнеупорната каса в кантората на някакъв си бивш съдебен чиновник, за когото това бе първият случай от неговата частна адвокатска практика.

Дънлоп отново зарида, искаше му се да не беше се скъпил за адвокати, но сега това наистина нямаше значение. Лафит знаеше къде се намират документите и щеше да се добере до тях. Оставаше само да заличи последния екземпляр от компрометиращата го документация — а именно екземпляра, който се намираше в главата на Хектор Дънлоп.

Хлорофилът пъхна листа в джоба си и излезе. Смъртта потупа издутината под мишниците си и погледна Лафит.

— Не тук — рече Лафит.

Дънлоп пое дълбоко въздух.

— С-с-сбогом, марсианецо — каза той тъжно и се обърна към вратата.

Зад гърба му продраният противен глас се изсмя.

— Посрещате това с леко сърце — отбеляза с учудване Лафит.

Дънлоп сви рамене и се отдръпна встрани, за да пропусне Лафит пред себе си.

— Какво друго ми ос-с-става? — попита той. — Ти ме държиш в ръцете си. Само че… — Смъртта бе вече минала през вратата, а също и Лафит, полуобърнат любезно, за да изслуша Дънлоп. Дънлоп хвана ръба на вратата, поколеба се, усмихна се и като я хлопна, отскочи назад. Напипа ключалката и я завъртя. — Само че първо ще трябва да ме х-х-хванете! — провикна се той през вратата.

Смехът на марсианеца зад гърба му прозвуча като рев на ранен кит.

— Ти се справи много добре — похвали го дрезгавият глас-камбана.

— Това беше п-п-просто въпрос на с-с-самозащита — рече Дънлоп.

Той дочуваше шумове в коридора, но време имаше.

— Х-х-хайде! Ела, марсианецо! Ние ще се измъкнем от ръцете на Лафит. Идваш с м-м-мен, защото той няма да се осмели да те застреля и… И, естествено, ти с могъщия си мозък ще измислиш как да избягаме двамата.