Читать «Петте ада на Орион» онлайн - страница 19

Наблюдателят. Маккрей разбра, че това е неговото име — името на съществото, най-близко до него, този, който по някакъв начин бе обработил предния му мозък и бе освободил съзнанието от затвора — черепа му. „Наблюдател“ не беше дума, а образ, и в образа виждаше същество, неприятно по физическа форма, но с инстинкти и надежди, достатъчно близки до неговите, за да се получи допирна точка.

Виждаше дори нещо повече. Този Наблюдател се мъчеше да го накара да се движи. Да действува по-нататък. Да дойде с него…

Маккрей позволи да бъде воден и изведнъж се озова не само извън собственото си тяло, но и извън всички други тела. Беше свободен в пространството.

Съществото, което се бе родило от Хъръл Маккрей, сега беше по-голямо от слънце. Той можеше да вижда навред около себе си чудото и красотата на големия газов облак, в който се намираше тялото му, на малка планета на някаква незначителна звездица. Чувството му за време не бе се променило в сравнение с по-рано — можеше да брои пулса на собственото си тяло, който продължаваше да тупа в ухото му, колкото и далеч да беше то, — но освен това виждаше и неща, страшно бавни и огромни. Можеше да вижда движението на валмата газ в облака, които светлинното налягане изтласкваше навън. Можеше да чува неумолимите еманации, когато йон се сблъскваше с летящ йон. Можеше да вижда големите сини нови слънца, които се провираха през облака, черпеха сила от разсеяния замърсен водород, от който беше съставена мъглявината Орион, и оставаха подире си сравнително чисти „дупки“. Можеше да вижда вътре в самия газ и през него. Можеше да забелязва всяка звезда и газообразна комета и да съзерцава хармоничното великолепие на галактиката от звезди и на света от галактики отвъд нея.

Невидимото същество до него го подканяше да се взре отвъд, в един по-гъст, по-богат район от слънца. Маккрей, неуверен в силите си, се протегна към него — и се отдръпна.

Там имаше нещо ужасяващо, нещо студено и неспокойно, което следеше приближаването му с очите на притаена пантера, дебнеща сърна.

Маккрей знаеше, че съществото до него изпитваше същия ужас. Той беше благодарен, когато Наблюдателят му позволи да отвърне поглед от централните купища и да се върне в непосредствена близост до своето тяло.

Като детска играчка под умалителна лупа Маккрей можеше да вижда планетата, която бе напуснал.

Но това не беше планета. Не беше планета, а голямо неправилно метално кълбо с шуплеста повърхност като медна пита или мравуняк. Би я помислил за кораб, макар и огромен, ако имаше машини или уреди… Да. Наистина беше кораб. Наблюдателят до него свидетелствуваше, че тези същества не се нуждаеха нито от едните, нито от другите, поне в земния смисъл. Те самите бяха машини и енергията им задвижваше материята независимо от намесата на друга материя. Те самите представляваха уреди, тъй като вече усещаше силата им, която сега беше достъпна и за самия него.

Мигновено колебливо упражнение и Маккрей държеше „планетата“ на дланта си — не на действителна длан, не в действителна ръка, но все пак тя беше там, пред очите му. Погледна я отгоре, после отвътре и съзря във вътрешността гнездата със сънародници на Наблюдателя, откри помещението, в което бе докаран, проследи пътя си до повърхността, видя собственото си тяло в космически костюм, видя до него провисналия костюм, в който се бе намирало тялото на непознатата…