Читать «Петте ада на Орион» онлайн - страница 17
Фредерик Пол
Маккрей извика и се опита да се завтече подире им. Нозете му се влачеха и, разбира се, не докосваха нищо, но му се струваше, че се движи по-бързо. Жената и костюмът й изчезваха зад един завой, но той беше точно зад тях.
Усети отново миризмата на газове. Вдигна визьора на шлема си и се хвърли към момичето, по чудо успя да я улови с една ръка и като се напрегна, сграбчи костюма с другата.
Напъхването й в костюма беше трудна, неудобна работа, като обличане на кукла, твърде голяма за дрешките си, но той успя, затвори шлема й, видя как гъвкавите части на костюма й се издуха леко, когато автоматичните регулатори на налягането го напълниха с въздух.
Задвижиха се, все по-бързо и по-бързо, докато стигнаха до някакъв голям портал и излязоха под ослепителния блясък на подобно на разтопена мед небе.
В кръг се бяха събрали двайсетина или повече от сънародниците на Наблюдателя. Разбира се, Маккрей не знаеше, че те са сънародници на Наблюдателя. Не знаеше дори, че са живи същества, защото им липсваха всички особености на животните, с които бе свикнал. Нямаха очи. Нямаха лица. Отделените им крайници, които се мятаха насам-натам привидно без определена цел, като че ли нямаха никаква връзка с неправилните сфери — техни притежатели.
Жената се изправи на нозе, клатушкайки се, визьорът й гледаше към съществата. Маккрей чу сподавено възклицание в слушалките на костюма си.
— Добре ли сте? — запита той рязко.
Голямото кристално око се завъртя да го погледне.
— Аха, мъжът, който ми говореше. — Гласът й беше напрегнат, но сдържан. Акцента го нямаше; тя се владееше напълно. — Аз съм Ан Мей-Линг от „Уумара“. Какви са… тия?
— Нашите похитители, предполагам — каза Маккрей. — Видът им никак не е привлекателен, нали?
Тя се засмя треперливо, но не отговори. Съществата, изглежда, чакат нещо, помисли си Маккрей, ако наистина са същества, а не машини или… или каквото биха могли да очакват да намерят, в случай че попаднеха — което му се струваше невъзможно — на някаква невероятна планета на неизследвано слънце. Той докосна успокоително шлема на жената и с вдигнати ръце закрачи към чуждоземците.
— Здравейте — каза той. — Аз съм Хъръл Маккрей.
Зачака.
Полуизвърна се, докато жената го наблюдаваше.
— Не зная какво да правя по-нататък — призна той.
— Седнете — каза внезапно жената. Маккрей се втренчи в нея. — Не, трябва! Те искат да седнете.
— Не чух… — подзе той, после повдигна рамене. Седна.
— А сега легнете изпънат и отворете визьора си.
—
— Но трябва. — Тя говореше много уверено. — Това е „син фо“ — как му казвате вие, — телепатия, мисля. Но аз мога да ги чувам. Те искат да отворите визьора си. Не, това няма да ви убие. Те съзнават какво вършат.
Тя се поколеба, после произнесе не толкова уверено:
— Те се нуждаят от нас, Маккрей. Има нещо… не съм сигурна, но не е лошо. Нуждаят се от помощ и смятат, че вие можете да им я дадете. Затова отворете шлема си, както желаят, моля ви.
