Читать «Отшелника» онлайн - страница 117

Видима беше само Теодолинде. Тя седеше на един стар тапициран стол и слушаше с напрежение разговора на двамата мъже, до които погледът на подслушвачите не можеше да достигне. Лицето й имаше напрегнат, високомерен израз. От време на време очите й просветваха презрително или гневно. Друг път трепваше и се размърдваше нервно, сякаш се канеше да скочи върху някого или да му обърне внимание върху нещо важно.

Най-сетне взе и тя участие в разговора. Двамата я чуха да казва:

— Да, не можем да останем.

— Трябва да се махнем, час по-скоро да се махнем — прозвуча гласът на баща й.

— И то още тази нощ!

— О, тук при мен няма да ви търсят! — забеляза невидимият Отшелник.

— Защо? От известно време всичко постоянно се обърква! — отвърна тя. — Нямам желание да се поверявам на късмета или случайността. Ще тръгваме.

— Но накъде?

— Трябва да го обсъдим. Най-напред да се разкараме оттук.

— Разполагате ли с необходимите за бягството средства?

— За съжаление, не.

— Хм! Вие ми обещахте брак, а баща ви сега ми даде утвърдителен отговор. Аз следователно имам задължението да се грижа за вас. Ще тръгна с вас. Нали знаете, че съм богат.

— Можете ли да го докажете?

Настъпи кратка пауза.

— Почакайте за миг! — каза после Отшелника грубо. Изглежда, се отдалечи.

Хаук и Холм видяха, че баронът пристъпи към дъщеря си. Сега следователно виждаха и него. Баща и дъщеря си зашепнаха. Разговорът им не можеше да бъде доловен от подслушваните.

— Сега ще ни покаже парите си — прошушна Теодолинде.

— Дали ще са много?

— Изглежда е много богат. Един удар, едно намушкване и всичко е наше. Наемаш ли се?

— Хм-м! У мен е ножът, който му бях заел. Той е остър и източен…

— Ето на! Ще го направиш ли?

— Стига да не е много трудно.

— Ха! Заставаш до него, от лявата му страна, та да можеш с дясната ръка добре да го намушкаш. Аз ще го заставя да се наведе. Един удар с ножа отзад в сърцето и цялото му имущество е наше. Надявам се, че веднъж ще се проявиш не като баба, а като мъж.

— Добре, той ще умре, nota bene, ако трудът си заслужава! — изхили се диво баронът. — Винтер е неспасяемо изгубен!

Холм и Хаук си вадеха изводи по физиономиите на двамата, че не е нищо добро онова, което обсъждат.

— Мисля, че кроят нещо лошо на Отшелника — каза Холм тихо.

— Сигурно! А, виждате ли какво държи старият в ръката?

— Нож! Пак го прибра. По дяволите! Дали не се канят да очистят Отшелника?

— Не бива да позволяваме това да се случи! Слушайте!

Сега отново прозвуча гласът на Винтер:

— Елате в малката стаичка! Отворих ракли и сандъци. Ще се убедите, че ще можете да живеете край мен като княгиня.

Теодолинде стана от стола, за да се отзове на поканата. Същевременно хвърли един триумфиращ и подканящ поглед към баща си. Този поглед ясно говореше: „Сега е моментът, сега трябва да действаме, така че напред!“ Холм прошепна: