Читать «Отшелника» онлайн - страница 114

По лицето му премина сякаш ярка слънчева светлина, а иначе гърленият глас сега прозвуча с необикновена мекота:

— Бих желал през целия си живот да принадлежа единствено на вас, но дългът ме зове. Вие не знаете какво трябва да се прави в такива случаи. Аз трябва да сляза долу!

И вече излизаше от вратата.

Двете дами чуха долу да прокънтява високият му заповеден глас. След това по коридорите отекнаха твърди мъжки крачки и едва след продължително време той се върна отново при тях.

— Така — извести. — Сега изпълних дълга си. Всички врати, проходи и прозорци се пазят. Сега ще се подчиня на желанието ви и ще си устроя на канапето главната си квартира. Знаете ли какво означава това?

— В случая не — отговори Елън.

— Е, главната квартира е противоположното на самостоятелната квартира. Аз няма да седна сам на канапето, а вие също ще заемете места до мен — едната отдясно, другата отляво. Така ще можете по-добре да се грижите за мен, отколкото ако седите на столове на мили разстояние от моя милост!

Глава 11

Опит за убийство

След като успя да се изтръгне от хватката на доктор Холм, барон Фон Фалкенщайн мислеше вече само за едно нещо — незабавно бягство в друга страна. Отиде да вземе дъщеря си. Време за обяснения нямаше, но успя набързо да й каже, че всичко е разкрито и трябва да бягат. Взе малкото останали пари, тя насъбра в един вързоп някои ценности и го последва.

Отшелника беше избързал пред тях. Сега можеха несмущавано да си поговорят.

— Не те разбирам — поде Теодолинде, останала без дъх от ускорения ход. — Да бягаме? Да зарежем всичко? Замъка, цялата си собственост?

— Да, да, трябва, ако не искаме да идем в затвора!

— И кой ни е подслушвал?

— Двамата, които седяха с нас в пощенската кола и които срещнах после в гората. Вмъкнали са се с една стълба в съседната стая.

Обясни й набързо всичко.

— Значи тези двама души са полицаи — отбеляза дъщерята.

— Сигурно. Следвали са ни от столицата и следователно още там са ни наблюдавали и са научили всичко. Не ни остана нищо друго, освен бягство и никакво връщане повече.

— Боже Господи! Но пари, пари!

— Не бъди глупава! Тоя Винтер има пари!

— А, да, да! Той здравата се е заплеснал по мен. Ще набавя пари, а после, после…

Не предаде веднага мислите си с думи. Но баща й или ги отгатна, или му се бе въртяло същото из главата, защото допълни изречението:

— А после ще го оставим да си седи тук!

— Но той ще иска да тръгне с нас! Само че, ох… — Тя се прекъсна и впи поглед в баща си. — Де да бях мъж! Той щеше да остане тук, а с нас щяха да тръгнат само парите му. Един изстрел! Един удар с нож! И изчезваме! Но, за съжаление, аз не съм мъж, а и ти не си такъв. На теб човек въобще не може да разчита.

— Охо! В една такава ситуация вече от нищо не ми пука. Налага се да изчезнем, да зарежем имущество, имена, благороднически титли, предци… Трябва да имаме средства за нов и в никой случай мизерен, изпълнен с грижи, живот! И аз ще ги взема оттам, където само ги намеря.

— Ще видим дали наистина притежаваш кураж за тая работа. Там отпред се мъкне Винтер, моят горещо обичан годеник! Нека го настигнем. Тогава от само себе си ще се реши какво ще правим.