Читать «Джийвс и малката Клементина» онлайн - страница 10

Настъпи мълчание. Госпожица Мейпълтън впи в жандарма поглед, който казваше: „Пипнах ли те да смучиш бонбон в час по вероучение!“

— Нима сте имали малоумието, господин полицай — произнесе тя с глас, който го промуши под третото копче на униформата и се заби в гръбначния му мозък, — да оплескате цялата работа, като вземете господин Устър за бандит?

— Ама той се беше покатерил на дървото, госпожице.

— А защо не, питам аз? Несъмнено сте сторили това, за да огледате отвисоко градината, нали, господин Устър?

Тук вече можех да отговоря. След първоначалния шок в мен се завръщаше присъщото ми хладнокръвие.

— Ъхъ. Да. Ами да, разбира се. Точно така. За да виждам по-добре. С две думи казано.

— Позволих си да изтъкна това пред полицая, госпожице Мейпълтън, но той не благоволи да повярва.

— Защото е глупак — отсъди директорката и явно се поколеба дали да не го шляпне през кокалчетата на ръката с линията върху бюрото. — А междувременно, благодарение на вроденото му малоумие, злосторниците са имали услужливо предоставената им възможност да се измъкнат от градината. Ето за какво плащаме безбожни данъци — обобщи тя.

— Ужасно — съгласих се аз.

— Възмутително.

— Срамота.

— Скандал.

Ние си припявахме като влюбени гугутки и изобщо се наслаждавахме на тъй рядкото в наши дни единомислие, когато през отворения прозорец долетя внезапен трясък.

Никак не ме бива по описанията. Навремето в училище, когато ни караха да пишем съчинения и преразкази, под моите литературни напъни най-често се мъдреше резолюцията: „Няма никакви способности, но поне се старае“ или нещо в този смисъл. Вярно, че с течение на годините речникът ми се обогати, благодарение на Джийвс, но въпреки това не ми стигат думите да опиша по достойнство онзи невероятен гръм. Представете си как Албърт Хол се сгромолясва върху Кристалния дворец и ще добиете приблизителна представа.

Подскочихме и четиримата, дори и Джийвс. Полицаят възкликна разтревожено „Ей, ти!“, явно по силата на навика. Първа се взе в ръце госпожица Мейпълтън.

— Единият злосторник явно е паднал върху оранжерията — умозаключи тя. — Може би все пак ще оправдаете съществуването си, сержанте, макар и след дъжд качулка.

— Да, госпожице.

— И се опитайте този път да не оплескате работата.

— Добре, госпожице.

— Тогава няма да е зле да побързате. Или предпочитате да останете тук и да ме съзерцавате?

— Да, госпожице. Не, госпожице. Да, госпожице.

Беше ми тъй хубаво да го слушам.

— Какво странно съвпадение, господин Устър — усмихна ми се мило госпожица Мейпълтън, отново самата любезност от мига, в който парият напусна кабинета й. — Тъкмо написах писмо на леля ви, но ще го отворя и ще добавя колко сърцато се проявихте тази вечер. Никога не съм имала високо мнение за днешните млади мъже, но благодарение на вас коренно го промених. Преследването на бандити в мрака на градината, невъоръжен, изисква несравнима храброст и самоотверженост. И колко мило от ваша страна, че сте се сетили да ме навестите. Ще поостанете ли в Бингли?