Читать «Портретът на Дориан Грей» онлайн - страница 5

— Историята е следната — започна след кратка пауза художникът. — Преди два месеца отидох на прием у лейди Брендън. Знаеш добре, че ние, нещастните художници, трябва да се появяваме от време на време в обществото ако не за друго, поне да припомняме на хората, че не сме диваци. Във фрак и с бяла вратовръзка, както ти самият ми каза веднъж, дори и борсовият агент може да се представи за цивилизован човек. И тъй, след като бях стоял вече десетина минути в салона и разговарях с разни масивни, натруфени видни дами и скучни членове на академията, изведнъж усетих, че някой ме гледа. Обърнах се леко и за първи път видях Дориан Грей. Когато очите ни се срещнаха, усетих, че пребледнявам. Обзе ме необяснимо чувство на страх. Разбрах, че съм срещнал човек с такова обаяние, на което, ако се поддам, би могло да ме погълне целия, цялата ми душа, изкуството ми дори. Никога не съм допускал външни обстоятелства да влияят на живота ми. Ти добре знаеш, Хари, колко съм независим по природа. Винаги съм бил господар на себе си, поне до срещата с Дориан Грей. И изведнъж… всъщност не знам как да ти го обясня. Нещо сякаш ми подсказа, че съм пред прага на критичен момент в моя живот.

Изпитах странното усещане, че съдбата се готви да ми предложи изтънчени удоволствия, но и не по-малко изтънчени мъки. Изплаших се и се обърнах да си вървя.

Към бягството ме подтикна не съвестта, а някакъв необясним страх. Това, разбира се, не ми прави чест.

— Съвестта и страхът са едно и също нещо, Базил. Съвестта е само другото име на страха, неговата фирма. Така е.

— Не вярвам в това, Хари, убеден съм, че и ти не вярваш. Във всеки случай, каквото и да ме е карало да постъпя така — може да е била и гордостта, тъй като винаги съм бил много горд, — аз започнах да си пробивам път към вратата. Но там, разбира се, попаднах на лейди Брендън. „Нима искате да избягате толкова рано, мистър Холуърд?“ — развика се тя. Нали знаеш колко й е писклив гласът?

— Да! По всичко прилича на паун, освен по красотата — каза лорд Хенри, като разкъсваше листенце по листенце паричката с тънките си нервни пръсти.

— Не успях да се измъкна от нея. Започна да ме представя на разни кралски особи, на хора с медали и ордени на жартиерата, на възрастни дами с огромни диадеми и носове като папагалски човки. Говореше за мен като за свой най-близък приятел. До този момент се бяхме виждали само веднъж, но тя явно бе решила да се държи с мен като със знаменитост. Струва ми се, че по това време една от моите картини бе пожънала голям успех, за нея пишеха в долнопробните вестници, а в деветнадесети век това е мерило за безсмъртие. Внезапно се озовах лице срещу лице пред същия млад човек, който вече бе предизвикал такова необичайно вълнение у мен. Бяхме съвсем близко един до друг, почти се докосвахме. Очите ни се срещнаха отново. Разбирах, че постъпвам безразсъдно, но помолих лейди Брендън да ни запознае. Може би това не беше толкова безразсъдно. Беше просто неизбежно. Ние сигурно бихме си заговорили, без изобщо да ни бяха представили. Уверен съм в това. По-късно Дориан ми каза същото. И той почувствал, че срещата ни е предопределена от съдбата.