Читать «Портретът на Дориан Грей» онлайн - страница 4

— Противно ми е да те слушам, когато говориш така за семейния си живот, Хари — каза Базил и тръгна бавно към вратата, която водеше в градината. — Сигурен съм, че ти в действителност си много добър съпруг, но се срамуваш от собствената си добродетелност. Странен човек си. Винаги говориш безнравствено, но никога не вършиш нещо безнравствено. Твоят цинизъм е само една поза.

— Да си естествен, е поза, при това, знам го добре, поза, която дразни хората повече от всички други — отвърна през смях лорд Хенри.

Двамата млади мъже излязоха в градината и седнаха на една дълга бамбукова пейка под сянката на висок лавров храст. Слънчевите лъчи се плъзгаха по лъскавата повърхност на листата. В тревата трептяха бели парички.

След известна пауза лорд Хенри извади часовника си.

— За съжаление трябва вече да вървя, Базил — промърмори той, — но преди да си тръгна, настоявам да ми отговориш на въпроса, който ти зададох преди малко.

— На кой въпрос? — попита художникът, без да вдига поглед от земята.

— Много добре знаеш.

— Не, не знам, Хари.

— Добре, ще ти кажа на кой. Искам да ми обясниш защо не желаеш да изложиш портрета на Дориан Грей. Интересува ме истинската причина.

— Аз ти я казах.

— Не си. Ти каза, че си вложил в този портрет твърде много от себе си. Та това е чиста детинщина!

— Хари — започна Базил Холуърд и погледна лорд Хенри право в очите, — всеки портрет, нарисуван с чувство, е всъщност портрет на художника, а не на модела. Моделът е чиста случайност, второстепенен елемент. Не него, а себе си изобразява художникът върху цветното табло. Истинската причина, заради която няма да изложа портрета, е страхът ми, че в него съм разкрил тайната на собствената си душа.

Лорд Хенри се засмя.

— И каква е тя? — попита той.

— Ще ти кажа — започна Холуърд, но по лицето му се изписа смущение.

— Хайде, чакам, Базил — нетърпеливо каза лорд Хенри и погледна към него.

— Всъщност няма какво толкова да се каже, Хари — отвърна художникът. — И се страхувам, че ти едва ли ще го разбереш. Може би едва ли и ще ми повярваш.

Лорд Хенри се усмихна, наведе се, откъсна една малка паричка с розови листенца и започна да я разглежда.

— А пък аз съм сигурен, че ще го разбера — възрази той, загледан съсредоточено в малкото златисто венче, обкръжено с розово-бели листенца. — Колкото до това, дали ще ти повярвам, аз съм способен да повярвам на всичко особено ако то е съвсем неправдоподобно.

Вятърът отрони няколко цветчета от дърветата, а тежките китки на люляка с техните безбройни цветни звездички се олюляха напред-назад в замрелия въздух. До стената просвири щурец и като синя нишка дълго, тъничко водно конче прелетя край тях на прозрачните си кафеникави крилца. Лорд Хенри имаше чувството, че чува как бие сърцето в гърдите на Базил Холуърд и се питаше какво ли му предстои да чуе.