Читать «Кентървилският призрак» онлайн - страница 8

В десет и половина той чу, че семейството отиде да спи. Известно време още го безпокояха близнаците, които се заливаха от смях и явно се веселяха, преди да си легнат, с лекомисленото безгрижие, присъщо на училищни хлапета; но в единадесет и четвърт всичко утихна и щом удари полунощ, той се понесе навън. Бухали се блъскаха в стъклата на прозорците, гарвани грачеха от старото тисово дърво, вятърът се скиташе около къщата с жалостиви стонове, като залутана душа; но Отисови спяха, без да предчувстват своята гибел, и над шума от дъжда и бурята призракът много ясно долавяше равномерното хъркане на министъра на Съединените щати. Той се измъкна крадешком из ламперията, със зловеща усмивка на жестоките си сбръчкани устни, и луната скри лице в един облак, когато призракът се прокрадна край прозореца на еркера, където неговият семеен герб и този на убитата му съпруга бяха изрисувани с небесносини и златни багри. Той се плъзгаше към целта си като злокобна сянка и самата тъмнина сякаш се отвращаваше от него, докато минаваше през нея. По едно време му се стори, че чува вик и се закова на място; оказа се обаче само кучешки лай от Червен чифлик и той продължи напред, като бъбреше странни проклятия от шестнадесети век и току размахваше ръждивата шпага в нощта. Най-сетне достигна ъгъла на коридора, който водеше към стаята на злощастния Уошингтън. Там спря за миг, а вятърът развяваше дългите му, сиви кичури и усукваше в нелепи и фантастични дипли неописуемо страшния му мъртвешки покров. После часовникът удари дванадесет и четвърт и той усети, че времето му е настъпило. Изкиска се на ум и зави зад ъгъла; но едва пристъпил, той се отдръпна със сърцераздирателен вопъл и закри пребелялото си лице с дългите, костеливи длани. Точно пред него стоеше страхотно привидение — неподвижно като истукан и чудовищно като присъница на умопобъркан: главата му беше плешива и лъскава; лицето му — кръгло, тлъсто и бяло; а зловещ смях сякаш бе изкривил чертите му във вечна, отвратителна усмивка. От очите му струяха два лъча алена светлина, устата беше огнена паст, а някакъв ужасен плащ, подобен на неговия собствен, обгръщаше исполинския образ с белоснежни преспи. На гърдите му висеше табела и на нея — чудновато писание със старинни букви, сигурно някакво свидетелство за позора, грамота за пагубни грехове или страшна летопис на престъпления, а в дясната си ръка то беше вдигнало високо къс крив меч от блестяща стомана.