Читать «В тръстиките» онлайн

Франсис Брет Харт

В тръстиките

Никога в живота си не беше виждал параход. Роден и отрасъл в една от западните територии, далече от плавателна река беше познавал само лодка, издълбана от дънер на дърво, или кану като средство за преминаване през маловодните реки, толкова плитки, че можеше да се пребродят и без тях. Дългият тесен фургон, теглен от поклащащите се волове, общоизвестен като „корабът на прериите“ с който пътуваше през равнините на Калифорния в 1853 година, не можеше да създаде у него представа за такова водно превозно средство. И когато най-после се спусна в обетованата земя през един от южните планински проходи, той неволно спря на ниския бряг на голяма жълта река сред непроходим гъстак от някаква чудновата за него, подобна на камъш трева. Реката, която се разширяваше и се вливаше през много ръкави във величествен залив му се видя да е краят на неговите странствувания. Той разпрегна воловете в края на пищните ливади, които без някаква забележима граница се сливаха с ширещите се води, сметна според своите разбирания и добития В прериите опит, това място за „добро“ и като превърне спрения фургон във времено жилище, реши да остане тука и да се „засели“.

Да направи това не беше никак трудно. Обработените участъци, край които бе минал, бяха малко и далече един от друг, тази земя щеше да бъде негово откритие и владение, навикът да живее сам и да се осланя единствено на самия себе си го правеше независим от съседи. Той се нахрани за първи път в новото си уединение под клонеста върба, но толкова близо до естествената си граница, че водата бълбукаше и шуртеше в тръстиките само на няколко крачки. Слънцето залязваше и сгъстяваше златния блясък на реката, така че човек можеше, да я вземе за златоносния Пакгол. Но Мартин Морз нямаше въображение, дори не беше златотърсач — за да дойде тука, просто се беше подчинил на скитническия инстинкт на човека от крайграничните области. Това беше целина, не беше заета от никого, беше негова, той беше сам. След като обсъди тези въпроси, той запуши лулата си, загрижен много по-малко от промяната на жителството с три хиляди мили, отколкото градският жител, отишъл в нова квартира на съседната улица. Когато слънцето залезе, той се зави с одеялата на леглото си във фургона и спокойно заспа.

[# ШНта 1Ьи1е (лат.) — крайна граница, краен предел. Б. пр.]

Но скоро го събуди нещо, което не можеше да определи дали е звук, или някакво смътно усещане. Беше глухо туптене в безмълвието на нощта — туптене, което сякаш се предаваше и на коравото му легло. Когато наближи, то се раздели на напрегнато, еднообразно пъшкане, непрекъснато, ала различно от също толкова еднообразното, но по-слабо плискане на водата, сякаш по цялото течение на реката минаваше множество бързо топуркащи крака. Обзе го странно чувство — наполовина страх, наполовина любопитно очакване. Шумът идваше по-близо. Той стана, скочи припряно от фургона и изтича на брега. Нощта беше тъмна, отначало не виждаше пред себе си нищо освен стоманеночерното небе, осеяно нарядко с пръснати тук-там звезди. После отляво като че ли се зададе друго, по-симеггрично съзвездие — няколко червени и сини звезди високо над реката и три гъсти редици по-големи небесни светила, които блестяха насреща му, явно на едно и също равнище със самия него. То почти стигна до него, той неволно се дръпна назад, когато чудноватото явление се изравни с мястото, където стоеше, и взе формата на някаква тъмна и все пак въздушна грамада, отгоре на чиито призрачни очертания имаше две огромни кули и беше осветена от тези отворени квадрати светлина, които той бе взел за звезди, но както сега видя, бяха ярко осветени прозорци