Читать «Съдружника на Тенеси» онлайн

Франсис Брет Харт

Съдружника на Тенеси

Струва ми се, че никога не сме знаели истинското му име. Това незнание положително никога не ни е създавало някакви неудобства при общуване с него, защото в 1854 година повечето хора в Пясъчен бряг получаваха нови имена. Понякога тези прякори произхождаха от някаква отличителна черта в облеклото, както бе в случая с Дочения Джак, или от някаква особеност в навиците, както например у Содения Бил, наречен така поради прекаленото количество от този химикал, което слагаше в насъщния си хляб, или от някоя несъзнателна грешка, както стана с Железния Пират. Този кротък, безобиден човечец, получил това мрачно звание заради злополучното неправилно произнасяне на термина „железен пирит“. Може това да са били началата на примитивна хералдика, но аз съм склонен да вярвам, че така ставаше, понеже в онези времена името на човека зависеше само от неподкрепеното твърдение на неговия носител.

— Разправяш, че името ти е Клифорд, а? — с безкрайно презрение се обърна Бостън към един свит новодошъл. — Пъкълът е пълен с такива Клифордовци!

След това той ни представи нещастника, чието име, както излезе, бе наистина Клифорд, като „Чарли Дърдоркото“ — внезапно хрумнал му прякор, който му се лепна до края на живота.

Но да се върнем към Съдружника на Тенеси, когото никога не сме познавали иначе освен под името, което го свързваше с друг човек; че той изобщо може да съществува като отделна личност със своя собствена индивидуалност, ние научихме доста по-късно. Разправят, че в 1853 година той тръгнал от Покерова падина за Сан Франциско с изричното намерение да си намери съпруга. Но не стигнал по-нататък от Стоктън. В това градче той се захласнал по една млада особа, която прислужвала на масата в хотела, където той се хранил. Една сутрин той й казал нещо, което я накарало да се усмихне, и то доста любезно, да счупи с известно кокетство чиния с препечен хляб върху обърнатото му нагоре към нея сериозно простовато лице и да се оттегли в кухнята. Той тръгнал подире й и се показал след няколко мига увенчан с нови филии препечен хляб и с победа. Една седмица след това мировият съдия ги оженил и те се върнали в Покерова падина. Ясно ми е, че бих могъл да направя от този епизод нещо много по-интересно, но предпочитам да го опиша така, както обикновено го разказаха в Пясъчен бряг, по изкопите и кръчмите, където всяка сантименталност се измяташе от острото чувство за хумор.

За семейното им щастие се знае много малко, може би поради това, че Тенеси, който тогава живееше при Съдружника си, един ден се възползувал от удобен случай да каже на младоженката на своя глава няколко думи, на които, както се говори, тя се усмихнала, и то доста любезно, и целомъдрено се оттеглила — този път чак в Мерисвил, където Тенеси отиде подире й и където те заживяха без помощта на мировия съдия. Съдружника на Тенеси прие загубата на съпругата си просто и сериозно, както си му беше обичаят. Но за всеобща изненада, когато Тенеси се върна един ден от Мерисвил без съпругата на Съдружника си (понеже тя се усмихнала и се оттеглила с някой друг). Съдружника на Тенеси пръв му стисна ръката и го посрещна с искрена радост. Момчетата, които се бяха събрали в дерето да видят как ще се мерят един в друг, естествено бяха възмутени. Възмущението им можеше да се излее в сарказъм, ако не беше един особен поглед в очите на Съдружника на Тенеси, по който се познаваше, че не ще може да оцени техния хумор. В същност той беше мрачен човек, обстоен до най-големи подробности в постъпките си, което не беше приятно при разногласия.