Читать «Живот в сънуването» онлайн - страница 2

1

СЛЕД КАТО ПРИСЪСТВАХ НА кръщенето на приятелско дете в Ногалес, щата Аризона, аз импулсивно реших да пресека границата и да отида в Мексико. Докато си тръгвах, една от гостенките на приятелката ми — някаква жена на име Делия Флорес — ме помоли да я откарам до Хермозийо.

Тя беше към четирийсет и пет годишна, мургава, средна на ръст и добре сложена.

От тялото й лъхаше сила, а черната й, права коса бе сплетена в дебела плитка. Тъмните й, искрящи очи подчертаваха проницателно и все пак малко момичешко, кръгло лице.

Сигурна, че е мексиканка, родена в Аризона, аз я политах дали й трябва туристическа карта, за да влезе в Мексико.

— За какво ми е туристическа карта, за да вляза в собствената си страна? — троснато ми отвърна тя, ококорвайки очи в пресилена изненада.

— От държанието и начина ви на говорене заключих, че сте от Аризона — казах аз.

— Родителите ми бяха индианци от Оаксака — обясни тя. — Но аз съм Iadina.

— Какво означава Iadina?

— Това са хитри индианци, които израстват в града — хвърли тя светлина по въпроса.

Имаше някакво странно, необяснимо за мен, вълнение в гласа й, когато добави:

— Те подражават на белия човек и се научават да го правят така добре, че могат да заблудят всекиго за каквото и да е.

— Това съвсем не е повод за гордост — отсъдих аз. — И положително не ви прави чест, госпожо Флорес.

Виновното изражение на лицето й отстъпи място на широка усмивка.

— Един истински индианец или един истински бял човек вероятно биха се засегнали — рече тя нагло. — Но не и аз. Аз съм напълно доволна от това, което съм.

Тя се наведе към мен и добави:

— Наричай ме Делия. Имам чувството, че ще станем много добри приятелки.

Като не знаех какво да кажа, аз насочих вниманието си към пътя. Пътувахме мълчаливо до контролно — пропускателния пункт. Граничарят поиска само моята туристическа карта. Към Делия дори и не погледна. Сякаш въобще не я забелязваше.

Когато се опитах да я заговоря, тя енергично ме спря с повелителен жест на ръката. Граничарят ме погледна озадачено. И тъй като аз не казах нищо, той сви рамене и ми махна да потеглям.

— Как така граничарят не ти поиска документите? — попитах аз, след като изминахме известно разстояние.

— А, той ме познава — излъга тя.

И понеже знаеше, че аз знам, че лъже, тя най-безсрамно прихна да се смее.

— Мисля, че го изплаших и той не посмя да ме заговори — излъга тя отново и пак избухна в смях.

Реших да сменя темата, дори и само за да й спестя усилието да измисля нови лъжи. Заговорих за актуални новинарски събития, но през повечето време пътувахме мълчаливо. Това не беше неприятна или напрегната тишина; беше като пустинята около нас — необятна, застинала и странно успокояваща.

— Къде да те оставя? — попитах аз, като навлязохме в Хермозийо.

— В търговската част — отвърна тя. — Винаги отсядам в един и същ хотел, когато идвам тук. Познавам собствениците и съм сигурна, че мога да уредя и за теб същата цена.