Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 9

Останалото вече не представляваше никаква опасност. Дубров с лекота изряза отвор в спорангия, достатъчно голям, за да провре ръката си. Напипа венчето на неузрелите спори и празната вдлъбнатина за семената. То винаги беше празно. Може би едно на хиляда растения в процеса на своето развитие завързваше онова тайнствено семе, за което сред колонистите се носеха толкова много легенди. Дубров нито веднъж не ги беше виждал. Той пъхна ръката си по-надолу и напипа разположените около месестия семенник маслени жлези. Никой не знаете за какво служат тези жлези, отделящи масло с остра, замайваща миризма. Биолозите ги смятаха за атавизъм, останки от орган, който е спомагал за пренасянето на спорите в онези далечни времена, когато тук са съществували някакви огромни, вече изчезнали насекоми. Страшно е да си помисли човек колко хилядолетия са изминали от мига, когато на тази планета са се появили огромните зелени великани, увенчани на върха с белите кълба на спорангиите. Стъпалата му отекоха, въжето, което обгръщаше стеблото, се вряза в подметките му, но въпреки всичко той реши да извърши цялата процедура по добиването на маслото в това неудобно положение, без да се спуска на земята. Защо? Едва ли можеше да го обясни. Може би се ръководеше от все същото тайнствено предчувствие, което му нашепваше, че така ще бъде най-добре. Както и да е. Дубров закрепи фенера на колана си, отряза достатъчно маслени жлези, но не слезе, докато не натъпка пресата догоре, после я завъртя докрай и напълни шишенцето с масло до определеното място. Едва след като затвори скъпоценното вече шише, той започна да се спуска надолу. Но увлечен от изстискването на маслото, съвсем беше забравил за другия спорангий зад гърба си. От едно невнимателно движение стъблото се олюля под тежестта му и той почувствува, как гърбът му за секунда докосна мека, податлива повърхност. В същия миг оглушителна експлозия го удари отзад. Страшната сила отлепи ръцете му от ствола, вдигна го във въздуха и го запрати на земята. Ударът беше толкова силен, че за известно време Дубров загуби съзнание, а когато дойде на себе си, разбра, че лежи по гръб, стиснал в ръка безценното шишенце. Май нямаше нищо счупено, впрочем това сега беше без значение. Фенерът се въргаляше далеч встрани, но беше здрав и светеше. Опита се да го достигне, ала остра болка в кръста отново го повали на земята. Събрал всички сили, той се опря на ръце и седна, с мъка превъзмогвайки болката, която сега пронизваше цялото му тяло. Оставаше само да отвинти запушалката и…

Когато най-сетне отново си възвърна способността да вижда, Ротанов забеляза седналия на пясъка Дубров. Пясъкът около него му се стори съвсем различен. Беше значително по-тъмен от останалия и това черно петно като плътен пръстен опасваше дебелото стъбло на гърмящото кълбо, на което се бе облегнал Дубров. Сякаш някой обилно бе пръснал навред черни сажди. Но това не беше всичко. Вниманието на Ротанов бе насочено към Дубров, а онова, което се случи после, не продължи повече от няколко секунди. С периферното си зрение той забеляза, че пясъкът под Дубров сякаш се движеше, набраздяван от вятър, макар че тук нямаше никакъв вятър. Фенерът, който в първия миг заслепи Ротанов, се търкаляше на няколко крачки от Дубров и осветяваше ръцете му, раницата и долната част на лицето му. Сега ги разделяха не повече от два метра и Дубров без съмнение беше забелязал подалия се от храстите Ротанов. Като се усмихна някак злобно, той бавно поднесе към устните си стъкленото шишенце.