Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 7

Той не забеляза веднага човека до оградата. И друг не можеше да заспи в този късен час. Отначало само се учуди, но след секунда странната, прокрадваща се походка на непознатия го накара да застане нащрек. Искаше да го извика, но маската му пречеше да го стори и човекът успя да се скрие. Там нямаше вратичка. Отвъд оградата започваха диворастящи храсталаци и само един човек можеше да се осмели да отиде там през нощта и ако не грешеше, тази нощна разходка на Дубров би могла да изясни много неща в заплетената история със сока на гърмящите кълба.

Не откри веднага замаскираната пролука в оградата, а и далечните сега фенери вече не можеха да му помогнат, и макар че луната беше изгряла, нейната призрачна светлина не проникваше през плътния зелен листак, надвиснал над главата му. Ротанов спря и се ослуша.

Откъм храсталаците непрекъснато долитаха непонятни смесени звуци. Нещо шумолеше, пукаше, скърцаше и пищеше някъде над него. Изведнъж отпред се чу оглушителен взрив. Избухна съвсем наблизо, без никакъв пламък. Ротанов се хвърли към звука, протегнал ръце напред, като се мъчеше да предпази лицето си от шибащите, твърди, сякаш железни листа. Неочаквано откъм върха, откъм кoроните на растенията се появи нов непонятен звук. Все едно че някой беше разкъсал над главата му чувал с пясък и сега той се изсипваше със свистете и шумолене, мачкайки листата под себе си. Ротанов отскочи встрани, но закъсня. Сухият шумолящ поток се стовари върху раменете му и тозчас, без да се задържа по дрехата му, се плъзна надолу. Почти в същия миг той се препъна в корена на растението и се просна на земята. Ударът беше доста силен. За секунда-две пред очите му затанцуваха огнени искри. И едва когато окончателно се съвзе, на няколко крачки пред себе си видя неподвижно петно светлина.

Гъста зеленина от филизите на гърмящите кълба препречваше източника на светлината. Стъблата изглеждаха толкова плътни и дебели, сякаш бяха направени от твърда гума. Лазешком той успя да се придвижи няколко метра напред и внимателно разтвори последния ред растения, които го отделяха от светлината. За нещастие лъчът на фенера, които се търкаляше в пясъка, се оказа насочен право в лицето му и за миг го заслепи.

Дубров се провря през дупката в оградата и се намери в храсталаците. Познаваше тук всяка пътечка и знаеше какво да търси. Не забеляза, че някой го следи, и въпреки това много бързаше. Трябваше да избере достатъчно зряло растение, но то в никакъв случай не биваше да бъде напълно узряло и готово да изхвърли спорите си. Да го открие в тъмното, а на всичко отгоре и отдолу, без да вижда спорангиите, беше трудна работа. Най-после избра едно дебело стъбло и се закатери нагоре. Беше си изработил известна сръчност през тези дълги години. За да не нарани растенията, никога не използуваше механични приспособления и сега се покатери на шест метровата височина по съвършено гладкото стъбло с помощта на въже, прехвърлено по особен начин около ствола, което му служеше за опора на краката. От короната започваха бодлите и Дубров трябваше да напрегне цялото си внимание, да използува целия си предишен опит, за да се промъкне през опасната зона. Когато долният пояс от листа остана под него, стана по-светло, тук стъблото се разклоняваше и той изруга през зъби. Разклонението на тази височина означаваше, че растението има два спорангия — много рядък случай и твърде опасен, — макар и да узряваха по едно и също време, все пак между тях съществуваше известно различие, което можеше да доведе до лош край, ако единият от спорангиите достигнеше стадия на зрелост по рано от другия. Дубров се покатери почти до чашата, увенчана с огромно двуметрово бяло кълбо с набръчкана ципа. След като го опипа, той почти безпогрешно успя да определи степента на зрелост, но вторият спорангий… Той се полюшваше някъде до него и ако се вгледаше, можеше да различи зад гърба си бледо бяло петно. Дубров запали фенера и сега имаше възможност да разгледа леко пожълтялата, дълбоко набраздена повърхност на ципата. Но и това не му помогна. Разбира се, можеше да се спусне до разклонението и отново да се покатери на другия спорангий. Но, първо, определянето чрез опипване никога не беше съвсем точно, значи се налагаше да рискува, и второ, още от самото начало, от момента, когато се реши на този поход, не го напускаше чувството, че времето няма да му стигне, че закъснява и че всяка секунда е скъпа… Не можеше да си обясни причината за това чувство, но напоследък свикна да се доверява на усещанията и предчувствията си.