Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 55

Щом пред него се показа познатото голо място, ръката му механично се протегна към ключа на фиксатора и, разбира се, не чу бръмченето на кинокамерата — все не можеше да свикне с мисълта, че автоматиката на кораба не работи. Ротанов така се взираше, че чак очите му се насълзиха. Градът се мярна и изчезна. Лицето му се вкамени. Не очакваше това — целият град беше разрушен. Ренити ли? Не. Това беше наш град, изграден от хора. Какво ли беше станало? Стигнали са дотук, основали са селище, а после загинали? Значи Горюнов беше прав?

„Не бързай с изводите“ — каза си той. Във всеки случай трудно ще получи помощ оттук.

Какво ли се бе случило с тях? Епидемия? Война? Или природно бедствие? Сега това беше без значение. Той нямаше друга възможност. При следващата обиколка ще трябва да кацне по-близо до града, защото, ако някой е оцелял, трябваше да го търси именно в града. От опит знаеше, че селищата на далечните планети винаги се съсредоточават на едно място. Приземи се на двадесетина километра от града, на същото червеникаво голо място, което се оказа пустош, покрита със спечена изсъхнала глина. Прахолякът, който вдигна при кацането, забули всичко наоколо и съвсем развали видимостта, която му даваше оптиката. Изключи реактора и приведе енергийните системи на кораба в режим на консервация. Сега му оставаше да чака, докато се слегне прахът. Ако в града имаше поне един жив човек, той щеше да забележи неговото приземяване.

Независимо от всичко Ротанов трябваше да се върне. Досега не се беше случвало големи колонии да бъдат унищожени напълно дори при сериозни катастрофи. Ще започнат всичко отначало, ако е необходимо, ще построят и заводи. На кораба има достатъчно техника. Даже за това да са нужни много години, ще долети и Олег и двамата някак ще се справят, дано само да има хора…

Когато прахолякът се пръсна, Ротанов видя до кораба някаква странна продълговата кола. И двама души… Единият беше на кормилото, а другият чакаше до отворената врата и не проявяваше нито нетърпение, нито интерес към кораба. Ротанов се обърка. Той очакваше да види какво ли не — пълчища от чуждопланетни чудовища, погълнали хората, отряд въоръжени до зъби главорези. Тълпа възторжени колонисти. Но не и тази прозаична кола с двамата придружители. „Като че ли за тия двеста години не им е домъчняло много за нас. Или съвсем са забравили за Земята?“ Той ги наблюдава през перископа няколко минути и не забеляза да проявяват някакво любопитство. Дори не се помръднаха, стояха все така като истукани. Да не би да са ренити? Не. Ренитите бяха по-високи, с друг строеж на черепа. Пред него стояха хора. Обикновени хора. „Нима Горюнов ще излезе прав, нима всички тук са разстроени психически?“