Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 54

Корабът се озова съвсем близо до Алфа, много по-близо, отколкото предвиждаха изчисленията. И той загуби цели два часа, за да приведе на ръчно управление реактора на главния двигател и всички кормилни системи. Сега корабът повече приличаше на музеен експонат, а не на съвременен космически кораб. Мощното притегляне на звездата значително увеличи скоростта на падането му. Неговата траектория все повече и повече се изкривяваше, сякаш се прегъваше под непосилната тежест на гравитационното поле на звездата. Още час и той нямаше да може да се измъкне от здравите й лапи, пък и сега беше принуден да форсира докрай, да насочва цялата мощност на двигателите срещу звездата. Но дори и да се изтръгнеше от нейните обятия, щеше да реши само част от задачата, при това не най-трудната. Ако в двубоя със звездата всичко зависеше от мощността на двигателите, то за насочването към планетата, за изравняването на скоростта на кораба с нейната скорост беше необходимо много сложно и точно изчисление, което той не можеше да направи без компютъра, и следователно щеше да се наложи да насочи кораба към планетата визуално. Добре, че поне в системата на Алфа имаше само една планета от земен тип и нямаше да му се наложи два пъти да повтаря съмнителното маневриране със сложна траектория и с огромно натоварване. С всяка нова маневра той се приближаваше все по-близо и по-близо до планетата. Бледият й диск се превърна в синкаво кълбо, което постепенно изпълваше хоризонта. Планетата като че ли се беше наклонила на една страна.

Това го учуди. Подобни планети обикновено не бяха подходящи за живот. През лятото полюсите им представляваха нажежен ад, а зиме ледена тундра и само по дължината на екватора би трябвало да се простира ивица, годна за живот. Явно преди двеста години ракетата на колонистите беше попаднала в този район и те не са имали друг избор. Добре, че поне се стесняваше обсегът на търсене. Колонията можеше да се намира само в екваториалната зона.

Планетата нарасна още повече, наклони се и закри хоризонта. Той направи завой, излезе на линията на екватора и се спусна по-ниско. Подобно на кръвоносни съдове се замяркаха реки, виждаха се и сините петна на моретата. Океани нямаше. Макар че планетата беше богата на вода. Реките се губеха далеч в зоната на червеникавите пустини, покриващи полюса. Екваторът се открояваше като плътен и доста широк — неколкостотин километра — горски пояс. Нямаше да е лесно да намери колонията. Радиопеленгаторите не работеха, а поселището на хората на тази дива планета сигурно е една педя място.

Едва сега Ротанов разбра колко трудна е задачата му. Корабът правеше четвърта обиколка над екватора, а в оптическите системи, както и преди, се нижеха ту виолетова, ту червеникаво зелена ивица от гъсти гори. Велда излезе права. Ако някога тук се бе зародила цивилизацията на ренитите, сега от нея не беше останала никаква следа. „Поне видима“ — тозчас се поправи той. Най-после му провървя. Една от редките случайности, които ощастливяват онзи, които не стои със скръстени ръце. Право по курса, там, където гората оредяваше, върху обширно голо място, жълто или по-скоро кафеникаво, той съзря град. Видя го толкова ясно, че вече не се съмняваше — това беше град, построен от хора! И макар че скоростта беше доста висока и градът се мярна в телескопите само за част от секундата, той долови в него нещо тревожно. Не можеше със сигурност да каже какво точно. Трябваше да чака следващата обиколка. Ротанов се спусна още по-ниско и сега около кораба непрекъснато припламваха пламъчета от нажежени газове. Те почти не го безпокояха, защото обшивката беше проектирана да издържи и по-висока температура; само дето много му пречеха на наблюдението, а той не смееше да намали скоростта и така нервите му се опъваха до краен предел.