Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 42

Живот на тази планета можеше да има само там, където растяха гърмящи кълба. В едно инспекторът беше безспорно прав — колонистите не можеха да разчитат на намаляващия с всяка изминала година резерват. Ако опитът му излезе неуспешен, хората завинаги ще напуснат тази планета и тогава пустините ще затворят своя смъртоносен обръч над последното петно, където имаше живот. Съществуваха и лични причини, които го караха да направи тази отчайваща крачка. Но тях той не би споделил с никого.

Дубров загребваше земята с лопатата, разстилаше я на парче брезент и отбираше зрънце по зрънце сухата почва. За тази работа нямаше механично приспособление, само човешките ръце можеха да отделят отровните зърна. Вярно е, че гърмящите кълба по някакъв начин растяха на тази почва. Само че нови семена не можеха да покълнат. Всеки сезон спорангиите биваха отнасяни в пустинята, сееха там своите спори, но от тях не поникваше нищо, само вятърът гонеше черния прах по мъртвата земя.

Вечер, когато новата кофа пръст беше готова, Дубров отиваше в своята градина, изсипваше я на предварително приготвеното място, изравняваше я и обидно я поливаше, сякаш в яловата почва можеше да има някакъв живот. На какво разчиташе? Защо извършваше тази безкрайна и безсмислена работа? Всяка вечер той отваряше вратичката на градината, сядаше на площадката пред къщи и чакаше, взирайки се до болка в очите в пустинята. Човекът беше толкова търпелив, колкото и пустинята, която столетия наред беше чакала своя час, за да затегне примката около последното петно живот, останало на планетата. И една вечер той най-после дочака. Отначало на хоризонта се появи черна точка, която постепенно увеличаваше размерите си. В очите на човека се смени цяла гама от чувства. В първия момент в тях се появи учудване, сетне разочарование и накрая отчаяние. Съвсем не беше онова, което очакваше. Към неговите владения се приближаваше най-обикновен всъдеход и боботенето на мотора му вече разкъсваше величествената тишина на пустинята. Тайното му скривалище беше открито. От всъдехода слезе само един човек. Ала и той беше достатъчен. Дубров се умори да носи непосилния си товар. Изведнъж го завладя пълно безразличие. Да правят каквото щат, нека изпълняват инструкциите, той и пръста си вече няма да помести, да върви всичко по дяволите!