Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 40

Ротанов реши да се върне на следващата сутрин. Още не знаеше как ще го направи, но чувствуваше, че е настъпило времето и че обратният преход няма да го затрудни. Почисти старателно стаята. Единственият предмет, с които не му се щеше да се раздели, беше арбалетът.

Знаеше, че е невъзможно да го вземе със себе си, а и не искаше оръжието да се загуби в гъсталаците. Ротанов погали гладката ложа и закачи арбалета на стената. Все ще потрябва на някого. Не можеше да вземе и образците и събраните с толкова труд хербарии с местни растения.

Изобщо нищо материално, никакви доказателства. В този момент много добре разбираше Дубров и знаеше колко безпомощен се чувствува човек, когато не може да потвърди думите си.

Халюцинация от растителни отрови… Целият свят, според думите на Дубров, щял да му се стори като халюцинация. Сега самият той ще трябва да убеждава другите. Впрочем могат да се появят и доказателства. Все пак цивилизациите не изчезват безследно. Макар засега времето да не е подвластно на хората, но затова пък те се научиха добре да преодоляват пространството.

Вратата зад него безшумно се отвори и влезе Гарт — единственият от ренитите, който благоволяваше донякъде да общува с него.

— Завинаги ли си отиваш? — За кой ли път Ротанов се учуди на тяхната проницателност, но с нищо не го показа, само кимна утвърдително.

— Да.

— Дължим ли ти нещо?

— Научих повече, отколкото изкарах с труда си. Научих всичко, което исках.

— Не. Лично за теб.

— Нищо не ми трябва.

— Не ме разбра. Знанията, които можеш да получиш, ще ти бъдат от полза. А онова, което научи, е безполезно и за теб, и за твоя народ.

— Кой знае. Не мисля, че е така. А колкото до останалите знания, сами ще стигнем до тях. Хората също са горди. Сбогом.

— Да беше останал поне за закуска. Чака те дълъг път.

Ротанов отрицателно поклати глава и мина покрай Гарт. Вече знаеше, че при тях не е прието ръкостискането като израз на симпатия, и затова не му протегна ръка.

В средата на подкастреното петно, обозначаващо границите на запазилата се в бъдеще горичка, стърчеше едно растение, което се отличаваше от останалите. Ротанов го забеляза още в колонията. То рязко се открояваше сред своите скъсени събратя. Стъблото му беше по-дебело, а короната му по-пищна и „орязана“ — изчезваше от погледа като че ли по-високо от другите. Нещо повече, стволът на това гърмящо кълбо беше разчленен на сегменти, сякаш пред Ротанов се извисяваше гигантски бамбук с дебелината на бъчва. Той почука по гладката му кора, чу се тъп звук, явно отвътре беше кухо. Обърна се и през редките храсталаци дълго гледа към пътя, на който преди два дни видя каруцата с Велда. „Странно създание е човекът — помисли си той. — Упорито се стреми към истината и я търси, без да се съобразява с трудностите, а когато най-после я намери, не може да скрие огорчението си.“ Винаги се случва така, почти винаги. Вероятно затова древните са смятали, че плодът на познанието е… горчив. Време е… — каза си тихо той.