Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 34

Велда знаеше, че й остават броени секунди. Щом свърши с колата, дромът щеше да се нахвърли върху нея. Той нямаше очи, но обонянието му беше силно развито. Каруцата беше запазила миризмата на нейното тяло и това разпалваше яростта на звяра. Велда скочи и се спусна към гъсталака. Отчаянието удвояваше силите й. Но дромът я усети, повдигна тежката си, сякаш изкована от стомана глава и я подгони. Тя не забеляза веднага човека, който изскочи от храсталаците. Видя го, когато вече бе до нея; той я блъсна и прегради пътя на животното. В ръцете си държеше някакво странно оръжие, което приличаше на копие. Миг по-късно тежка стрела изсвистя във въздуха. Дромът продължи да бяга, но със забавени движения. Ъгловатите му форми неочаквано започнаха да се закръглят и той като че ли се смали. Главата му клюмна и сякаш се сплеска.

Едва сега Ротанов си позволи да погледне момичето. Косите му бяха заплетени в няколко тънки плитчици, нямаше никакви накити, дрехата и беше съвсем обикновена и прашна като тази каруца. Нищо не напомняше за вчерашната принцеса от старинната приказка, може би само очите… Ротанов се наведе, подаде й ръка, за да стане. На ръст беше колкото него. И той с удоволствие почувствува колко силна и гъвкава е нейната ръка. Няколко секунди тя не я отдръпна и те мълчаливо стояха един до друг, като се гледаха. Най после тя измъкна ръката си, отстъпи крачка назад, несръчно изтръска праха от дрехите си и малко лукаво, като земно момиче, се усмихна. Но усмивката й беше толкова краткотрайна, че Ротанов се усъмни дали не му се е привидяла. После ренитката произнесе няколко думи на напевен непознат език, който по нещо напомняше езика на древна Полинезия. Те прозвучаха горе-долу като „ларанго тало ароно“.

Момичето притисна лявата ръка към гърдите си и наведе леко глава. Този жест вероятно е разбираем на всяка планета.

Ротанов се наруга за недосетливостта си — ренитите не бяха длъжни да знаят човешкия език, макар че някои от тях го бяха научили и може би тази бе причината на трапезата да цари мълчание. Сигурно не искаха да разговарят на своя език в негово присъствие, тъй като за тях това е израз на лошо възпитание.

Ротанов помогна на момичето криво-ляво да стъкми разбитата каруца. Дори успя да стегне с кожени ремъци счупеното колело. Ренитката отново впрегна странното животно, което повече приличаше на огромна тлъста гъсеница, отколкото на кон. Краката му бяха възкъси и докато Ротанов оправяше сложния впряг около тях, обърквайки непрекъснато многобройните ремъци, изброи най малко осем чифта. Преди да тръгне, момичето посочи към себе си и каза: „Велда, Арона-ла — и повтори: — Велда“. Ротанов се поклони с важен вид и се представи сухо, като на официален прием: „Ротанов.“

— Ролано? — попита момичето. Той кимна мълчаливо. Нямаше нищо против да бъде „Ролано“…

Каруцата, клатушкайки се, бавно потегли, той дълго гледа след нея, после прехвърли през рамо арбалета, намери в храстите мотиката и се запъти към определения му парцел, за да довърши дневната си норма. В едно можеше да се закълне — стрелата, която изстреля в дрома, мина покрай целта…