Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 33

И тъй, какво стана преди малко? Отначало явно се готвеха да го атакуват, но когато вятърът донесе неговия човешки мирис, цветчето взе да се свива и накрая се превърна в тези безобидни триножници. Масата на спорите нямаше собствена енергия. Това бяха просто микроскопични тухлички, които се подчиняваха на формиращите ги полета. Вероятно от тях биха могли да се построят много неща, не само това отровно цвете… Спорите сигурно получават енергия и съответни команди от своя родител. Ротанов дълго замислено съзерцава дебелия ствол с разкъсан спорангий. Клюмнал, сега той още повече приличаше на бяла камбана. „Какво криеш? — тихо попита той. — Твоите корени се губят в дълбокото минало. Те растат тук вече милион години, после ще се разпукат камбаните на цъфтящите спорангии. И едва в далечното бъдеще ще се образуват плодове, затова никой досега не е намерил легендарното семе на гърмящите кълба. Растение, което бе подчинило времето или се бе приспособило към неговия ход дотолкова, че то вече нямаше власт над него? Когато сокът му проникне в живите клетки на човешкото тяло, той може да пренесе човека в далечното минало, в самите му извори. Тогава растение ли е това или нещо значително по-сложно и може би по-важно, отколкото намерените останки от ренитската цивилизация?“

Ротанов прехвърли през рамо ненужния вече арбалет, разбра, че нищо не го заплашва в тази горичка. Гърмящите кълба добре различаваха враговете от приятелите, а той не беше постъпвал враждебно с тези същества. Тук те сигурно имаха неприятели. Явно отначало го бяха взели за един от тях. Изведнъж той се досети защо са толкова дебели и високи стените на ренитския замък…

Този път дромът беше огромен. Два пъти по едър от предишния. Четирите му гъвкави лапи се сменяха толкова бързо, че трудно се различаваха отделните им движения. Над тях изпъкваха масивни челюсти, от които стърчаха остри като ножове зъби. Велда знаеше, че няма да може да избяга. Джар, които теглеше каруцата, беше уморен, пък и не се страхуваше от дрома. И затова не бързаше много. Сега само няколко метра я деляха от звяра и тя видя широките му черни големи зъби, които блестяха. Велда с всички сили шибна Джар, но вече беше късно. Дромът се изпъна и с един последен скок настигна колата. Тежките му челюсти се сключиха върху колелото. То изпращя и се разлетя на парчета, каруцата се наклони и спря, от резкия удар Велда изхвръкна от нея и се изтърколи край пътя. Звярът, погълнат от колата, не и обръщаше внимание. Разярен, той чупеше дървото и гризеше ремъците, сякаш каруцата бе живо същество.