Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 29

Практикантът внимателно, все едно че подът под него беше стъклен, тръгна към екрана. Обаче на пулта на компютъра не можеше да се натисне нито едно копче. Това беше само макет на машината, също като каменните дървета от неговия сън. За да се убеди още веднъж, Практикантът застана до катедрата. И тук беше същото. Тумблерите на изпитващата машина бяха едно цяло с пулта. Какво всъщност искат от него? Що за изпит е това, щом няма кой да задава въпроси и неизвестно кой трябва да отговаря. Все пак, имаше кой да отговаря. Той разбираше, че тази зала не случайно е построена специално за него. В нея имаше някакъв смисъл, който почти вече му беше ясен, и изпитът все пак щеше да се състои, ако той успее докрай да разбере всичко. Ако разбере… ами ако не?

Зад преподавателския пункт бездействуваше познатата пъстра мозайка от превключвателите на скалите и едва сега, след като внимателно се бе вгледал и вслушал, той усети колко плътна тишина цари в залата и колко далеч е всичко това от истинската Земя. Няма да се отвори вратата и да влезе закъснелият Колединцев, а суровият, насмешлив Горовски, който някога го беше учил да мисли самостоятелно, не ще попита: „Какво е свобода на избора при недостатъчна информация?“… Мъртвият екран на изпитващата машина изведнъж припламна с рубинова светлина. Само за секунда. Припламването беше толкова кратко, че той се усъмни дали изобщо го е имало. Практикантът застана пред екрана. Не, това е само камък. Тук няма какво да свети, макар че ако си спомня камъка, до който заспах… Струва ми се, че се отвличам. Трябва да мисля за неща, които на този сандък ще му се сторят важни. Защо не предложат по-прост начин на общуване? Що за странни маниери да се подслушват чужди мисли, откъслеци от думи… Впрочем, не мога да съдя за това. Може би те не знаят друг начин на общуване, а и сигурно много от привичните за нас неща изобщо не могат да им се явят в главата, ако изобщо имат глава…

Практикантът обиколи няколко пъти около катедрата, постоя замислено пред пулта. Залата все още чакаше нещо… Може би чака да влезе преподавателят? Добре би било… Но Практикантът знаеше, че това няма да се случи. Ако можеха да си поговорят просто, по човешки, нямаше да е необходима тази зала, нито скулптурите на дърветата. Но там е работата, че те не са хора. Това, с което се срещнахме, е много сложно и чуждо за нас. И работата не е там, как изглеждат. Много по-важно е какво мислят за нас… А ако е така, значи този изпит е нужен не само на тях, а и на нас. Е какво… На всеки студент се дава време за мислене. Той седна на стъпалото на катедрата, подпря главата си с ръце и се замисли. Преди всичко трябва да реши как ще отговаря. Няма съмнение, че те чакат. Не могат ли да зададат въпрос? Или той сам трябва да реши какво и как да отговаря. Да допуснем. Но за какво да говори със стените? Да вика на глас? Това със сигурност не върви. На тях може би изобщо не им е познато самото понятие реч? Пък и какво да говори? Да разкаже колко сме хубави, добри и умни? Колко много искаме да се върнем на Земята и колко ни е необходима помощ? Но за това не е трудно да се сетим при мъничко желание. Не са нужни думи. И все пак тях нещо ги интересува, нещо важно… Но какво? Какво би ме заинтересувало мен в такъв един случай? Да допуснем, че имам планета, по която се разхождат светещи камъни. И изведнъж върху нея пада чужд звездолет и един такъв симпатяга на двадесет и четири години не може да довърши практиката си, защото няма с какво да се върне на Земята. Но нима най-важното е да се върне? Нима не в името на такава среща десетки земни звездолети кръстосват космоса вече толкова години? Ние търсим братя по разум. Понякога намираме разумни растения или примитивни амеби на Арктур, и изведнъж се срещаме с нещо, което дори не може веднага да се обясни… И това „нещо“ те завлича в някаква зала за изпити, задава ти неизказани въпроси, чака отговор… Е, не мога да издържа този изпит, голяма работа.