Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 26

Денят се точеше безкрайно дълго. Измъчени от горещината и от безсмисленото, според Физика, чакане, към вечерта те вече почти не си говореха, всеки зает със собствените си мисли и спомени.

Дълго преди залеза на слънцето и двамата усетиха необикновена сънливост. Това сигурно беше реакция на организма срещу преситения от събития ден. Пропъждайки неканената дрямка, Практикантът току се приповдигаше на лакът. Той втренчено гледаше камъка. Най-вероятно вече нищо нямаше да се случи и чакането беше напразно. Тук те имат работа с чужд разум, с чужда воля… Той си спомни абсолвентските изпити, прощалната вечер в института… Тогава Сергин му беше казал: „На теб сигурно няма да ти провърви, прекалено много го искаме.“ Те се разбираха почти без думи, бяха стари приятели. Сега Сергин беше заминал в далечна експедиция на Алфа. Хора с тяхната професия трудно поддържаха старото приятелство. Губеше се връзката. Човек забравяше отначало лицата на приятелите си, а после вече не помнеше как е изглеждала пейката в парка на института и на нейно място постепенно се образуваше парче базалтова стена…

Хайде, не си струва да придава толкова голямо значение на всичко това. Ако трябва, ще си спомни всичко. Именно „ако трябва“, а просто така, за себе си не трябва ли? Но аз чакам тъкмо защото помня, защото вече не съм само практикант… Да, разбира се — „пълномощен представител на цивилизацията“. А Ленка, между другото, така и не ти подари видеографията си. Не вярваше ли в него? Или не искаше да чака? Или всичко помежду им е било не чак толкова сериозно? А какво е „не чак толкова“ и какво — „чак толкова“? Въпроси, въпроси… Преподавателят Горовски не го обичаше тъкмо заради безбройните въпроси. „Трябва да се мисли самостоятелно, да се пита за всичко е просто неетично, младежо…“

В лицето го удари рязък, поривист вятър и вдигнал глава за сетен път, Практикантът видя, че слънцето най-после е залязло. Камъкът се извисяваше пред него като мълчалива, студена стена. Практикантът се обърна към Физика и с учудване установи, че той спи. Значи ще трябва да бди сам. Все някой трябва да чака, ако ще и цяла нощ. Но мислите му се объркваха. Беше много трудно през цялото време да се помни най-важното. И най-важното сега беше да не заспи, да не пропусне… И все пак той заспа. Че е заспал разбра веднага, още щом рязката белезникава светлина го удари по затворените очи, разбра и това, че отворил очи, изведнъж се намери в полукръгла, добре осветена зала с равен пясъчен под. И веднага се ужаси, защото помнеше, че не трябва да заспива, а ето — заспал е… Но тогава тази зала може би съща е част от съня, който продължава? Не. Мозъкът му работеше прекалено отчетливо и ясно и само преходът му в това ново за него положение оставаше неясен, сякаш за секунда съзнанието му се беше изключило и ето го тук, в тази зала…