Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 23

— За всяко копие е необходим оригинал.

— Тук е използувано всичко, което е можело да се извлече от моята памет… Силуетите на дърветата. На заден план те сякаш се размазват. Там няма нищо, защото аз не помня какво имаше там, в санаториума — някаква беседка или фонтан. Образувало се е безформено парче. В мястото, където се пречупва клонът, няма нито жилки, нито артерии, виждаш ли — това е структурата на базалта. Това не са вкаменени дървета. Това са копия на дървета, направени изкусно от камък.

— С какво цел?

— Не знам. Може би това е техният начин на общуване.

— Ами! Ние рисуваме на хартия, а те изсичат посланията си от скали. Прост и евтин начин.

— А как иначе ще обясниш това?

— Засега не знам. Хайде да видим какво друго има още тук.

Каменните копия на дърветата стояха в полукръг в около четири реда край мястото, където бяха спали. В пустинната базалтова равнина зад дърветата нищо не се бе променило. Физикът, с ръка над очите, за да се предпази от вятъра, дълго се взира в посоката, в която беше отлетяла шлюпката.

— Не е ли време да се връщаме? Те сигурно и досега не са свалили скафандрите.

— Мислиш ли, че Докторът ще ти повярва? Приборите ще покажат, че сме се заредили с повече от три хиляди рентгена. Лекарите като правило не говорят с мъртъвци.

Изпитваха желание да се шегуват, да се смеят, жадно да гълтат въздуха, горещ и тръпчив като вино. Всички тревоги останаха на заден план, сравнени с този огромен и важен факт, че усещат по лицата си докосването на въздуха, че ги болят краката от умора и много им се иска да пият вода.

Едва привечер намериха хълма с познатите очертания. На Практиканта му се струваше, че това е друго място. Той започна да спори с Физика и продължи, докато оня не разрови пясъка с ръце и не намери парчетата дъски от опаковката на планетния робот.

Присвил очи, Практикантът наблюдаваше как вятърът завява с дългите си струи дупката, изровена от Физика в базалтовия прах. Едва пълзящото слънце се скри зад хоризонта и веднага духна студен вятър, Физикът обиколи цялото място, като събираше най-старателно силикетовите парчета от сандъка.

— Защо ти са?

— През нощта ще стане още по-студено. Силикетът се пали трудно, но ако успеем, ще стане хубав огън.

— Искаш да нощуваме тук?

— Разбира се, в тъмното няма да намерим лагера, а освен това роботът… Ако се върне, ще получим допълнителна информация.

— По програма той трябваше да ни чака тук от няколко часа.

— Възможни са непредвидени закъснения… Разбира се, знам, че щом го няма досега, най-вероятно вече няма да се върне. Но все пак да почакаме. Това е единственият ни запазен автомат…

— А контролният срок?

— Назначил съм му допълнителен. Те ще се тревожат, но нямаме друг изход.

— Не мисля, че да стоим на едно място е по-безопасно, отколкото да се движим, едва ли ще можем да заспим.

— Има още една причина. За нея не искам да говоря предварително. Хайде да почакаме, все нещо ще се изясни. Все за нещо са били тия дървета и всичко останало.

Значи, и Физикът през цялото време чака. Чака следващата стъпка. Сигурно е прав. И сигурно така трябва — с открито лице. Нямат скафандри. Нямат робот. Нямат оръжие. Двама беззащитни на чужда планета и този огън… Все едно, че са на туристически поход и изморени от дългия път, имат почивка… Сигурно така и трябва да чакат…