Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 11

Физикът предложи да направят малка почивка и Практикантът си помисли, че е много хубаво, че сега не бързат. Постлаха върху една плоска скала книжна покривка и разтвориха кутиите с храна. Съвсем не им се ядеше, може би от горещината. Все пак хапнаха малко, по-скоро по навик, и пъхнаха кутиите с остатъците обратно в раницата. Практикантът мислеше, че Физикът мълчи, защото все още не може да си прости грешката с тази направо ненормална вода, която просто изяждаше скафандрите на случайно попаднали в нея космонавти… Какво по-нелепо от ситуацията, в която бяха изпаднали? И кой би могъл да предвиди последствията, ако беше на мястото на Физика? Дали тук навсякъде е така? Неизвестна опасност зад всеки камък? Във всяка глътка въздух и вода? И що за планета е това? Даже със затворени очи той можеше да определи типът й, като съпоставяше данните от изследванията им и онези малко на брой факти, които вече им бяха известни. Освен, може би, радиацията и тази история с разядените скафандри… Но, може би, тъкмо в тези факти се крие тайната? За да наруши по някакъв начин тягостното мълчание, той започна надълго и нашироко объркано да уверява Физика, че случилото се им е само от полза, че все едно в скафандрите не биха издържали дълго и сега поне могат да усещат този вятър и близкото дихание на морето…

Физикът нищо не отговори, само го погледна с иронично присвити очи и тръгна по-нататък.

Стана забележимо по-светло. Понякога пред тях, сега вече съвсем близо, сред хълмовете се мяркаха сини петна водна повърхност и Райков се стараеше да не гледа нататък, за да не развали нещо от предстоящата среща. Когато най-после зад последния хълм се откри линията на далечния хоризонт, морето просто ги оглуши. Не, не с шума си. То много тихо лежеше в краката им, ослепително синьо в грапавите сиви брегове под яркозеленото небе. И дори не с простора си, от който те бяха отвикнали през дългите месеци на полета. Навярно все пак с това, че прелетели милиони километри, загубили кораба и другарите си, в този свой последен час те стояха на брега на едно обикновено земно-синьо море… Не, все пак не съвсем обикновено. Поразяваха ниските, необикновено дебели валове на вълните, сякаш това не беше вода, а живак, а също и прибоя. Той не шумеше, не се нахвърляше върху брега, както на Земята, а внимателно, ласкаво лижеше сивите скали на брега.

Практикантът бавно тръгна срещу една вълна, протегна напред ръце, но все пак за секунда се забави, обърна се и въпросително погледна Физика. Той мълчеше. Тогава Райков загреба с пълни шепи от синята вода и ги поднесе към лицето си. Нищо не се случи. Не се опари, не го заболя. Вода като вода. Наистина, тя не стана по-прозрачна, тази частица море в дланите му не загуби своя цвят. Дори сякаш потъмня още повече, пропита от синева, все едно някой беше разтворил в нея хубава порция ултрамарин.