Читать «Време да се живее и време да се мре» онлайн - страница 202

Той подаде ръка на Гребер.

— И аз на теб също, Людвиг — каза Гребер.

— Моята е лесна. Сега плавам по течението. Примитивният инстинкт към живот. Преди беше друго. Може би бе само измама. Всеки имаше в себе си някаква скрита надежда. Няма значение. Човек винаги забравя, че може сам да сложи край на себе си. Тази възможност получихме като подарък заедно с нашия така наречен разум.

Гребер поклати отрицателно глава.

Фрезенбург му отвърна със своята полуусмивка.

— Прав си — каза той, — Така нищо няма да се уреди. По-добре е да се постараем всичко това никога да не се повтори.

Главата му падна обратно на възглавницата. Внезапно изглеждаше много изтощен. Докато Гребер стигна вратата, очите му вече се бяха затворили.

Гребер тръгна към селото, където беше ротата му.

Слаба здрачевина обагряше небето. Дъждът беше спрял. Калта се беше втвърдил а, Цветя и бурени бяха избуяли по изоставените ниви. Фронтът тътнеше. Всичко изглеждаше така чуждо, сякаш нямаше никаква връзка с действителността. Гребер познаваше това чувство: често го бе изпитвал, когато се събуждаше нощем и не знаеше къде се намира. Тогава му се струваше, че е отпаднал от света и че се носи сам в мрака. Това състояние не траеше дълго. Винаги се окопитваше много бързо. Всеки път обаче в него оставаше следа от някакво странно чувство, че един ден няма вече да се върне обратно на земята.

Това усещане не беше страх. Гребер се свиваше като беззащитно дете, подхвърлено в някаква огромна степ, без изход и край. Сега той бръкна в джобовете си и се огледа. Около него се простираше обичайната картина: развалини, неразорани ниви, руски залез, а в далечината — бледите светкавици на фронта. Всичко беше както обикновено, а заедно с него и безнадеждният хлад, който пронизваше сърцето му.

Усети в джоба си писмата на Елизабет. Те бяха пълни с топлота, нежност и със сладкото вълнение на любовта. Но те не представляваха някаква спокойна лампа, която осветява една добре подредена къща; те бяха блуждаещи светлини над едно блато и колкото повече той се стараеше да ги достигне, толкова повече затъваше в блатото. Поискал беше да запали една лампа, за да си намери пътя за връщане, но я беше запалил преди да построи къщата. Запалил я беше в срутена къща. Тя не само не я разхубавяваше, но я правеше още по-безутешна. Когато беше там, не си беше дал сметка за това. Следваше светлината, от нищо не се интересуваше, искаше да вярва, че е достатъчно само да я следва. А не беше достатъчно.

Дълго беше отбягвал това заключение. Но в края на краищата трябваше да се убеди, че онова, което беше призвано да го поддържа, да го подпомага в живота, го усамотяваше още повече. То не го подкрепяше достатъчно. Трогваше сърцето му, но не го поддържаше. То изчезваше, представляваше някакво малко лично щастие, което не можеше да бъде задържано сред безкрайното блато на общото нещастие и отчаяние. Извади писмата на Елизабет и ги прочете. Алените отблясъци на залязващото слънце оцветиха листовете. Знаеше ги наизуст, но ги прочете още веднъж и те отново го накараха да се почувствува по-самотен отпреди. Толкова кратко трая щастието му, а другото беше толкова дълго. Една отпуска. Но животът на един войник се мери според времето, прекарано на фронта, а не според отпуската.