Читать «Време да се живее и време да се мре» онлайн - страница 201

Няколко километра по-далеч те бяха прегрупирани. Ротата имаше само тридесет човека. На другия ден тя беше попълнена на сто и двадесет.

Гребер намери Фрезенбург в един полски лазарет. Всъщност лазаретът се състоеше от една оскъдно обзаведена барака. Левият крак на Фрезенбург беше раздробен.

— Искаха да го ампутират — каза той. — Някакъв си загубен помощник-лекар. Само това е научил да прави. Успях да се наложа утре да ме евакуират назад. Предпочитам някой опитен лекар да ми прегледа крака още веднъж.

Той лежеше на походно легло с шина над коляното. Леглото се намираше близо до отворения прозорец. Навън се виждаше част от равното поле. Цялата ливада беше покрита с червени, жълти и сиви цветя. Стаята вонеше. В нея имаше още три легла. — Какво прави Рае? — попита Фрезенбург.

— Ранен е в ръката. Мускулна рана.

— В лазарета ли е?

— Не. Остана в ротата.

— Така си и мислех — по лицето на Фрезенбург се изписа гримаса. Едната половина от лицето се усмихна, другата, на която имаше белег от зарастваща рана, остана неподвижна. — Има такива, които не искат да се върнат, Рае е от тях.

— Защо?

— Отказал се е, Загубил е вече всякаква надежда, И всякаква вяра.

Гребер погледна пергаментовото лице пред себе си.

— А ти?

— Аз не зная. Трябва най-напред да уредя тази история. — Той посочи шината.

Топъл вятър нахлу от ливадата.

— Странно нещо, а? — каза Фрезенбург. — Докато имаше сняг си мислехме, че в тази страна няма никога лято. А ето внезапно то е тук. И то дори прекалено.

— Да.

— Как е в къщи?

— Вече не зная. Просто не мога да си представя заедно тези две неща. Отпуската и това тук. Преди можех. Сега вече не. Много са различни едно от друго, Не зная вече кое е действителното.

— Нима някой знае?

— Въобразявах си, че зная. Там всичко ми изглеждаше ясно. Сега вече не. Много кратко беше. И много далечно от това тук. Там дори си мислех, че няма да убивам.

— Ти не си единственият.

— Да. Боли ли те много?

Фрезенбург поклати отрицателно глава.

— В тази барака има нещо, което никой не би се надявал да намери: морфин. Направиха ми инжекция. Още действува. Болката продължава да е тук, но така сякаш някой друг я чувствува. Имам още един-два часа на разположение, за да размишлявам.

— Санитарен влак ли ще пристигне?

— Не, тук има един санитарен камион. Ще ни закара до следващия санитарен център.

— Скоро никой от нас няма да остане тук — каза Гребер. — Сега и ти си отиваш.

— Може би ще ме закърпят отново и ще ме върнат при вас.

Спогледаха се, И двамата знаеха, че това не е вярно.

— Искам да вярвам в това — прибави Фрезенбург. — Поне за час-два, докато трае морфинът. Едно късче живот е понякога дяволски кратко, нали? А после идва нещо друго, за което човек не знае абсолютно нищо. Тази ми е втората война.

— Какво смяташ да правиш по-късно? Имаш ли някакви проекти?

Фрезенбург се усмихна бегло.

— Още не ми е ясно какво другите смятат да правят с мен. Ще трябва най-напред да изчакам. Не мислех, че ще се измъкна оттук. Винаги ми се струваше, че най-после наистина ще ме спипат и после край! Сега трябва да свикна да живея с мисълта, че ме спипаха наполовина. Не зная дали е по-лесно. Смъртта изглеждаше по-лесна. Всичко би било приключено, цялата тая мръсотия вече не би ме засягала, бих си платил цената и край. Сега съм отново потънал в нея до гуша, Човек си представя нещата другояче: че смъртта ще заличи всичко и прочее. А това не е вярно! Аз съм уморен, Ернст. Ще се опитам да поспя, преди да почувствувам отново, че съм инвалид. Пожелавам ти всичко хубаво!