Читать «Време да се живее и време да се мре» онлайн - страница 2

Внезапно, за няколко дни, отново застудя. Снегът хвана ледена кора. Спря да се топи. Но скоро душният вятър отново задуха лениво.

Отначало се забелязваше само едно сиво петно в осквернената белота. Един час по-късно се подаде сгърчена китка.

— Ето още един — каза Зауер.

— Къде? — запита Имерман.

— Там, пред черквата. Да се опитаме ли да го изровим?

— Каква полза? Вятърът сам ще го изрови. Там накрая снегът е най-малко един-два метра дебел. Това проклето село се намира по-ниско от всичко наоколо. Или пък ти се иска непременно да вкараш още десет литра ледена вода в ботушите си.

— Положително не!

Зауер погледна по посока на кухнята.

— Знаеш ли какво ще лапаме днес?

— Зеле, зеле със свинско месо, картофи и вода. Поправка: без свинско месо.

— Зеле! Разбира се! За трети път през тази седмица.

Зауер разкопча панталона си и започна да пикае.

— Преди една година правех голяма дъга като пикаех — каза той горчиво — стегнато, както подобава, по военному. Чувствувах се добре. Чорбата — първа класа. Всеки ден толкова и толкова километра напред. Мислех си, че скоро ще бъда отново у дома. Сега пикая като цивилен, печално и без желание.

Имерман бръкна под униформата си и започна да се чеше с видимо удоволствие.

— Би ми било все едно как пикая, само да можех да стана отново цивилен.

— На мен също. Но изглежда ще останем вечно войници.

— Разбира се, нали сме герои — докато пукнем. Само есесовците още могат да пикаят в голяма дъга. Зауер закопча панталона си.

— Да, могат. Ние свършваме мръсната работа, а братлетата обират парсата. Ние се бием две-три седмици за някой проклет град, а в последния ден пристигат есесовците и влизат победоносно в него преди нас. Виж само какви грижи се полагат за тях. Винаги най-дебелите шинели, най-хубавите ботуши и най-големите парчета месо.

Имерман се захили.

— Сега вече и есесовците не завземат градове. Сега Отстъпват. И те като нас.

— Не е като нас. Ние не палим и не разстрелваме всичко, което ни попадне.

Имерман престана да се чеше.

— Какво става с теб днес? — запита той с изненада. — Каква е тая човечност, която те прихваща? Внимавай да не те чуе Щайнбренер, иначе в най-скоро време ще се озовеш в някой наказателен батальон. Виж, снегът пред черквата започва да се топи. Вижда се част от ръката на онзи там.

Зауер погледна нататък.

— Ако продължава така, утре ще го намерим да виси на някой кръст. Добро място си е избрал. Точно на гробищата.

— Това гробища ли са?

— Разбира се. Не си ли спомняш? Та тук бяхме вече веднъж. При последната атака — в края на октомври. Не беше ли още при нас?

— Не.

— Къде беше? В болница?

— Не, в наказателен батальон. Зауер подсвирна.

— Лоша работа! Защо?

Имерман го погледна.