Читать «Време да се живее и време да се мре» онлайн - страница 6

Той се отправи към къщата, където живееше ротният командир — единствената горе-долу запазена сграда. Навярно преди революцията е принадлежала на попа. Рае седеше в голямата стая. Мюке погледна с ненавист широката руска печка, в която гореше огън. На скамейката, която заобикаляше печката, спеше овчарското куче на Рае. Мюке рапортува и капитанът излезе с него.

Рае наблюдава известно време трупа на Райке.

— Затворете му очите — каза той след това.

— Не може, господин лейтенант — отговори Гребер. — Клепачите са се размекнали и ще се откъснат. Рае погледна към полуразрушената черква.

— Занесете го сега за сега там. Имаме ли ковчег?

— Ковчезите останаха назад — отговори Мюке.

— Имахме няколко за особени случаи, но попаднаха в ръцете на русите. Надявам се, че ще имат случай да ги използуват.

Щайнбренер се засмя. Рае не се усмихна.

— Не можем ли да сковем един?

— Ще ни отнеме много време, господин лейтенант — каза Гребер. — Тялото е вече съвсем разложено. Освен това в селото едва ли ще се намери подходящ дървен материал.

Рае кимна с глава.

— Сложете го на едно платнище. Ще го погребем в него. Изкопайте гроб и сковете кръст.

Гребер, Зауер, Имерман и Бернинг понесоха тялото към черквата. Хиршланд ги последва нерешително с ботуша в ръка, в който бе останало парче от крака.

— Фелдфебел Мюке — каза Рае.

— Господин лейтенант!

— Днес ще ни препратят четирима пленени руски партизани. Утре сутрин трябва да бъдат разстреляни. Нашата рота получи заповед за това. Запитайте във вашия взвод за доброволци. Ако няма, в канцеларията ще се определи кой да участвува.

— Слушам, господин лейтенант.

— Един Господ знае защо именно ние трябва да свършим тази работа. Но при тая бъркотия.

— Аз съм доброволец — каза Щайнбренер.

— Добре.

Лицето на Рае остана неподвижно. С големи крачки той се върна по проправения в снега път — „Връща се при печката — помисли си Мюке. — Страхливец! Голяма работа, да се разстрелят няколко партизани! Като че ли те не са ликвидирали стотици наши другари.“

— Ако русите пристигнат навреме, ще могат да изкопаят и гроба на Райке — каза Щайнбренер. — Така ще отхвърлим тази работа от нас. Всичко наведнъж, нали, господин фелдфебел?

— Нямам нищо против!

На Мюке му горчеше в устата. „Даскалска душа — помисли си той. — Слаб, дълъг като върлина и с рогови очила. Лейтенант още от първата война. Нито веднъж не е бил повишен в тази война. Безстрашен — добре, та кой ли не е? Но в никакъв случай водач по природа.“

— Какво ви е мнението за Рае? — запита той Щайнбренер.

Щайнбренер го погледна озадачен.

— Той е наш ротен командир, нали?

— Разбира се, но иначе?

— Иначе? Какво иначе?

— Нищо — отвърна Мюке раздразнено.

— Достатъчно ли е дълбоко? — запита най-старият русин.

Той беше на около 70 години и имаше бяла, зацапана брада и силно сини очи. Говореше развалено немски.

— Затваряй си мордата, болшевик, и говори само когато те питат — отвърна му Щайнбренер. Той беше в добро настроение. Очите му не се откъсваха от жената, която беше докарана заедно с другите партизани. Тя беше млада и едра.