Читать «3 — щастливое число» онлайн - страница 3

— Да хапнем поне спокойно — предложи Арам, слабият, мургав, нервен космогеолог, който седеше до Нилсен. — И без това не ни е весело.

— Няма защо да ни залъгваш. Искам да зная… — пак почна Нилсен.

Той млъкна, защото Бертели промърмори „Извинете“ и се присегна под носа му за солницата, завинтена на другия край на масата. Когато я отвинти, за малко не легна целият върху масата със солницата в ръка, а после така се дръпна, че едва се удържа да не падне на пода. От изумление облещи очи, скочи, остави солницата, издърпа седалката на стола си по-напред, но когато сядаше, бутна солницата на пода. Бертели пламна от срам, вдигна я с такъв вид, сякаш не бе солница, а голям съд, посоли яденето си и за да остави солницата на мястото, отново целият легна върху масата. Най-сетне я завинти, но когато сядаше, не улучи седалката. Накрая се настани на стола, разгъна въображаема салфетка и огледа боязливо присъствуващите с виновни очи.

Нилсен въздъхна дълбоко и попита:

— Сигурен ли си, че добре посоли яденето си?

Трудният въпрос обърка Бертели. Той сведе очи към чинията си и най-внимателно огледа съдържанието й.

— Струва ми се, добре. Благодаря.

Нилсен престана да дъвче, вдигна очи и като срещна погледа на Кинрад, запита:

— Какво има в него, което няма у другите?

Захилвайки се до уши, Кинрад отвърна:

— И аз самият бих искал да знам. Отдавна се опитвам да разбера, но все безуспешно.

На лицето на Нилсен светна нещо като усмивка и той призна:

— И аз също.

Бертели ядеше мълчаливо и съсредоточено. Дъвчеше както винаги, вдигнал високо лакти, а ръката му неуверено търсеше устата, която просто не можеше да се улучи с лъжицата.

Марсден посочи с края на молива една точка на екрана и каза:

— Ето тази, според мен, е розова. Но може и да ми се струва.

Кинрад се наведе и впери очи в екрана.

— Прекалено малка е. За сега нищо не може да се каже. Почти колкото главичка на карфица.

— Значи, напразно съм се надявал.

— Може и да не е напразно. Може очите ви да са по-чувствителни към цветовете.

— Да попитаме нашия Сократ — предложи Марсден.

Бертели заразглежда едва забележимата точка, като ту се приближаваше до екрана, ту се отдалечаваше, отначало от едната, после от другата страна. Накрая я погледна с присвити очи.

— Навярно е нещо друго — съобщи той, зарадван от направеното откритие, — защото нашето Слънце е оранжевочервено.

— Цветът изглежда розов поради флуоресцентния слой на екрана — с раздразнение обясни Марсден.

— Не знам — съкрушено призна Бертели.

— Ама че помощник имам!

— В случая може само да гадаем, твърде далеч е — каза Кинрад. — Само желание не е достатъчно, ще трябва да изчакаме, докато се приближи малко повече.

— До гуша ми дойде това чакане — с ненавист каза Марсден, гледайки към екрана.

— Но нали се връщаме у дома? — напомни Бертели.

— Знам. И това ще ме довърши.

— Не искате да се върнете? — с недоумение запита Бертели.

— Много искам. — Марсден с досада пъхна молива в джоба си. — Мислех, че на обратния път ще е по-леко, просто защото се връщаме. Грешил съм. Жадувам за зелена трева, синьо небе и простор. Не мога повече да чакам.