Читать «3 — щастливое число» онлайн - страница 2
Ерик Ръсел
— А пък аз мислех: идвате да ми кажете, че са го видели.
— Не, капитане, просто ми мина през ума: не мога ли с нещо да ви помогна!
Обичайното униние на лицето му се смени с усмивка на простак, обзет от желание да услужи на всяка цена. Ъглите на устата му се вдигнаха нагоре и се изместиха встрани толкова далеч, че ушите му още повече щръкнаха, а лицето му заприлича на разрязан пъпеш.
— Благодаря — каза по-меко Кинрад. — За сега няма нужда.
Мъчително смущение отново обзе Бертели. Лицето му молеше за милосърдие и прошка. Пристъпвайки с огромните си тромави крака, той излезе, подхлъзна се на стоманения под в тесния коридор и в последния момент, трополейки с тежките обувки, успя да запази равновесие по някакво чудо. Никой още не се бе подхлъзвал на това място, но с Бертели винаги се случваше.
Изведнъж Кинрад осъзна, че се усмихва и побърза да смени израза на лицето си отново със загрижено-мрачен. За стотен път препрочете списъка на членовете на екипажа, но нищо ново не узна от малката колонка, в която бяха зачеркнати три имена от всичките девет. И пак се спря на същия ред в средата на списъка: Енрико Бертели, тридесет и две годишен, психолог.
Последното никак не се връзваше с човека. Ако Бертели е психолог или изобщо има някакво отношение към науката, тогава той, Робърт Кинрад е син жираф. Почти четири години прекараха заедно в този стенещ цилиндър — шестима души, избрани от цялото човечество, шестима, които минаваха за солта на Земята, за каймака на човешкия род. Но тези шестима бяха петима плюс един глупак.
В това се криеше някаква загадка. Кинрад винаги се връщаше на тази мисъл в минутите, когато можеше да си позволи да забрави по-сериозните дела. Загадката го вълнуваше, караше го отново да си представя Бертели, като се почне от печалните очи и се свърши с големите плоски стъпала. В редките минути на спокоен размисъл Кинрад се опитваше, за кой ли път вече (отново безрезултатно), да разбере кой и какъв е Бертели.
Не изпускаше случай да го наблюдава и всеки път се изумяваше от умствената му посредственост — и то у учен, специалист. Наблюдението на Бертели така го бе погълнало, че дори и наум не му идваше да види дали и другите не са заети със същото, било по същите или сходни причини.
Когато Кинрад тръгна за столовата, Марсден дежуреше при уредите за управляване, а Вейл — в двигателния сектор. Останалите трима вече седяха в тясната столова. Той им кимна и седна на мястото си.
Големият светлокос Нилсен, инженер-атомист и по съвместителство ботаник, го измери със скептичен поглед и каза:
— Слънцето го няма.
— Знам.
— А трябваше вече да се появи.
Кинрад сви рамене.
— Но все още го няма — не мирясваше Нилсен.
— Знам.
— И това не ви ли вълнува?
— Не говорете глупости — Кинрад разкъса пакета с обеда и изсипа съдържанието му в пластмасова чиния, разделена на отделения с преградки.
„Бам, бам, бам“ — гърмяха подът, таванът, стените.
— Така, значи според вас аз говоря глупости? — Нилсен се наведе напред и впери очи в него в злобно очакване.