Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 212

Ужасих се от опустошението, което бяха успели да извършат само за половин час. Джоузеф пазеше френското грозде като зеницата на окото си, а тя бе избрала да прокара леха с цветя точно сред тези храсти.

— Хубава работа! — възкликнах аз. — Всичко това ще бъде показано на господаря веднага щом го забележи Джоузеф. А какво извинение имате, задето така се разпореждате в градината? Ще видите как ще избухне той накрая. Господин Хертън, чудя се къде ви е умът, та сте я послушали и сте забъркали тази каша.

— Бях забравил, че са на Джоузеф — отвърна Ърншоу озадачен, — но ще му кажа, че аз съм виновен.

Винаги се хранехме заедно с господин Хийтклиф. Изпълнявах ролята на домакиня при запарването на чая и сервирането, тъй че присъствието ми на масата бе необходимо. Катрин обикновено сядаше до мен, но днес се бе присламчила до Хертън. Скоро разбрах, че тя няма да бъде по-сдържана в дружбата си, отколкото бе в своята неприязън.

— Гледайте да не говорите много с братовчеда си и да не му обръщате повече внимание, отколкото трябва — прошепнах на ухото й на влизане в стаята. — Това навярно няма да се хареса на господин Хийтклиф и той ще се ядоса и на двама ви.

— Добре, няма — отвърна тя.

Само минутка по-късно тя седна съвсем близо до него и втъкваше стръкчета иглика в чинията му с овесени ядки.

Той не смееше да й заговори. Едва се осмеляваше да я погледне; но тя продължи да го закача и на два пъти той едва не прихна от смях. Аз се намръщих, а тя стрелна поглед към господаря, но по неговото лице личеше, че мислите му са далеч от нас. За момент тя стана сериозна и се вгледа изпитателно в него, после се обърна и продължи да се задява. Накрая Хертън избухна в сподавен смях. Господин Хийтклиф се сепна. Очите му пробягаха по лицата ни. Катрин срещна погледа му с привидната си нервност, примесена в предизвикателство, което му бе крайно противно.

— Добре, че не си ми под ръка — извика той. — Какъв дявол те кара да ме зяпаш непрекъснато с тия твои проклети очи? Стига си ме гледала и се помъчи да не ми напомняш за себе си. Мислех, че съм те изцерил от навика да се смееш.

— Аз бях — промълви Хертън.

— Какво говориш? — попита господарят.

Хертън се загледа в чинията си и не повтори признанието си. Господин Хийтклиф се вгледа за малко в него и мълком продължи да закусва, потънал отново в мислите си. Почти бяхме привършили. Двамата млади благоразумно се бяха поотдалечили един от друг и аз вече не очаквах други неприятности. Но ето че Джоузеф се появи на вратата. По треперещите му устни и яростния му поглед личеше, че е открил пораженията на любимите си храсти. Той сигурно бе забелязал Кати и братовчед й да се навъртат наоколо, преди да разгледа мястото, защото челюстите му се движеха като на крава, която преживя, и думите му едва се разбираха.

— Искам си заплатата и ще си бягам. Исках тук да умра, където съм работил шейсет години, и мислех да си дигна книгите и парцалите на тавана и да оставя кухнята на тях, само мир да има. Не е лесно човек да си остави огнището, но аз и на това бях готов, а какво стана? Тя ми взе и градината; а, честна дума, господарю, това вече не се търпи! Вие се превивайте пред хомота, ако щете. Но аз не съм свикнал. Стар гръб на нов юк лесно не свиква. По-добре да си изкарвам залъка, като чукам чакъл по пътищата.