Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 189

— Излязъл ли е господин Хийтклиф? — запитах аз, като разбрах, че това жалко създание не беше в състояние да съчувствува на умствените терзания на братовчедка си.

— Той е на двора — отвърна Линтон, — разговаря с доктор Кенет, който казва, че чичо най-сетне наистина умира. Радвам се, защото след него аз ще стана господар на «Тръшкрос Грейндж». Катрин винаги говореше за «Грейндж» като за своя къща. Тя не е нейна. Тя е моя. Татко казва, че всичко, което тя притежава, е мое. Всичките й хубави книги са мои. Тя предложи да ми ги даде и тях, и хубавите си птици, и понито си Мини, ако намеря ключа от нашата стая и я пусна да излезе. Но аз й казах, че няма защо да ми ги дава — те всички са мои, всички. Тогава тя се разплака и извади от пазвата си малък медальон и каза, че щяла да ми го даде и него — два портрета в златен медальон, от едната страна майка й, а от другата чичо на млади години. Това беше вчера. Аз й казах, че и те са мои и се опитах да й ги взема. Но каквато е злоба, тя не ми ги даде: блъсна ме, та чак ме заболя. Аз изпищях — това я плаши. Тя чу, че идва татко, счупи скобите, раздели медальона и ми даде портрета на майка си. Другия се опита да скрие, но татко попита какво става и аз му обясних работата. Той ми взе моята половинка и заповяда на нея да ми даде своята. Тя отказа и той… той я повали с един удар, откъсна половинката на медальона от верижката и я стъпка с крака си.

— А на вас достави ли ви удоволствие да видите как я удрят? — запитах аз, понеже имах съображения да го насърча да говори.

— Замижах — отговори Линтон. — Аз замижавам, когато баща ми удря куче или кон; тежка ръка има той. И пак отначало се зарадвах. Заслужаваше да я накажат, задето ме беше блъснала. Но когато татко си отиде, тя ме накара да дойда на прозореца и ми показа, че си е прехапала бузата отвътре и че устата й е пълна с кръв. После събра парченцата от портрета, седна с лице към стената и не ми е проговорила оттогава. Понякога си мисля, че не може да говори от болка. Не ми е приятна тази мисъл! Но тя е много лоша, защото все плаче. А е толкова бледа и отчаяна, че ме е страх от нея.

— Вие можете ли да вземете ключа, ако поискате? — попитах аз.

— Да, когато съм горе — отвърна ми той. — Но не мога да се кача горе сега.

— И къде е тази стая? — попитах аз.

— О — провикна се той, — именно на вас няма да кажа къде е! Това е наша тайна. Никой не бива да го знае, нито Хертън, нито Зила. Ето на! Изморихте ме. Вървете си, вървете си! — Той облегна лице на ръката си и отново си затвори очите.

Сметнах, че е най-добре да си тръгна, без да се видя с господин Хийтклиф, и да доведа хора от «Тръшкрос Грейндж», за да освободя младата си господарка. Когато пристигнах там, другите прислужници бяха изумени и много радостни да ме видят, а като чуха, че младата им господарка е здрава и читава, двама-трима от тях понечиха веднага да изтичат горе и да кажат новината на господин Едгар през вратата. Но аз си запазих правото да му го съобщя сама. Колко променен ми се видя дори и само за тези няколко дена! Той лежеше като въплъщение на скръб и примирение и чакаше смъртта си. А изглеждаше толкова млад! При все че в същност беше тридесет и девет годишен, човек би помислил, че е най-малко десет години по-млад. Той мислеше за Катрин, защото промълви нейното име. Докоснах ръката му и заговорих.