Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 188

Вместо да седна, аз сграбчих наметалото си и забързах надолу, понеже пътят беше свободен. Като влязох в хола, потърсих с очи някой, който да ми каже нещо за Катрин. Цялата стая беше огряна от слънце, вратата беше широко отворена, но като че ли нямаше никой. Докато се двоумях дали веднага да си тръгна, или да се върна да потърся господарката си, леко покашлюване привлече вниманието ми към огнището. Единствената жива душа се оказа Линтон, който лежеше на пейката, смучеше бонбон и с безразличен поглед следеше движенията ми. «Къде е госпожица Катрин?» — попитах го аз строго, смятайки, че като съм го хванала самичък, лесно ще го сплаша и ще го накарам да ме упъти. Той продължи да си смучи бонбона като невинен младенец.

— Отишла ли си е? — попитах аз.

— Не — отговори Линтон, — тя е горе. Няма и да си отиде; няма да я пуснем.

— Няма да я пуснете ли, идиотче такова! — провикнах се аз. — Веднага да ме заведеш в стаята й или ей сега ще те накарам да ревнеш.

— Татко ще ви накара да заревете, ако се опитате да отидете при нея — отвърна ми той. — Татко казва, че трябва да бъда твърд с Катрин. Тя е моя жена и е срамота, че иска да ме напусне. Татко казва, че тя ме мрази и иска да умра, та да ми вземе парите. Но няма да ги вземе, нито ще си иде у дома. Това няма да стане! Може да плаче и да припада колкото си ще!

Линтон отново засмука бонбон и притвори очи, като че се канеше да заспи.

— Господин Хийтклиф — подхванах отново аз, — забравихте ли колко добра беше към вас Катрин миналата зима, когато твърдяхте, че я обичате, и когато тя ви донасяше книги и ви пееше песни, и толкова пъти идваше да ви споходи и в сняг, и в буря? Тя плачеше, ако пропуснеше дори и една вечер, защото знаеше, че ще бъдете разочарован; тогава вие смятахте, че не заслужавате безкрайната добрина, която тя проявява към вас, а сега вярвате на лъжите, които ви разправя баща ви, макар и да знаете, че той ненавижда и двама ви. И вие се съюзявате с него против нея. Чудесна благодарност, нали?

Устата на Линтон се изкриви и той махна бонбона от устните си.

— Нима е идвала в «Брулени хълмове», защото ви мрази? — продължих аз. — Разсъдете сам! Колкото за парите ви, тя дори и не знае, че въобще ще имате пари. Казвате, че не й е добре, а въпреки това я оставяте там горе сама, в чужда къща — вие, който сте изпитали какво значи да бъдеш изоставен! Вие можехте да се окайвате за собствените си страдания, окайваше ви за тях и тя, но вие не можете да изпитвате капка съжаление към нея! Аз роня сълзи, господин Хийтклиф, сам виждате… възрастна жена съм, и при това само прислужница, а вие, след като се преструвахте, че толкова много я обичате и след като има защо едва ли не да я обожавате, пестите всяка сълза за самия себе си и съвсем равнодушно си лежите. Ах, вие сте безсърдечно, егоистично момче.

— Не мога да стоя при нея — ядосано отвърна Линтон. — Няма да стоя при нея, ако сме насаме. Не мога да понасям плача й. И не иска да спре, макар и да й казвам, че ще извикам баща си. Веднъж го извиках наистина и той я заплаши, че ще я удуши, ако не млъкне. Но тя се разплака отново, щом той излезе от стаята, стана и рида цяла нощ, колкото и да пищях от яд, че ми пречи да заспя.