Читать «Последните дни на Картаген» онлайн - страница 48

— Да, знам — прекъсна го старецът, — ти искаш ръката на моята дъщеря. Но тя си има вече мъж, който ще трябва да отстъпи. Ако не … — Но и той владее меча не по-зле от теб.

— Толкова по-добре. Може би той се намира тук, при теб? Ако не се е скрил, когато е чул името ми, разбира се.

Герман рязко се обърна.

— Теоур! — силно извика той. — Чу ли? Този човек те оскърбява.

Тълпата войници се раздвижи и пред Хирам застана строен красив момък в блестяща ризница. Той стискаше в десницата си дръжката на красив тежък иберийски меч. Лицето му беше бледо, но по него се четяха воля и смелост.

— Никога и от никого не съм се крил! — каза той с гърлен глас. — А ти си пират и ще получиш наказанието си.

— Ще видим! — спокойно отвърна Хирам.

Всички се отдръпнаха и около двамата съперници се образува празно място. Войниците наредиха копията си околовръст, за да не пречат на биещите се. Някой от околните подаде на Хирам своя щит. След това двамата застанаха един срещу друг и Герман даде знак да започват.

Пръв се нахвърли Теоур. Заслепен от ярост, той сипеше удар след удар и всеки миг бе на различна страна. Хирам, напротив, бе напълно спокоен и с леки движения на щита си отбиваше свирепите удари на противника си. Това продължи доста дълго. Най-после Теоур започна да отпада: ударите му не бяха вече така силни, а движенията — така бързи. Щом забеляза това, Хирам нападна: мечът му със свистене тежко рухна върху щита на противника, после още веднъж. Силен вик се изтръгна от гърдите на околните: Теоур се олюля, изпусна меча си и падна върху палубата, облян в кръв.

Всички заобиколиха потреперващото още тяло. Герман се наведе, не повярвал, че смъртта е настъпила мигновено. Но Хирамовият меч бе точен. Той никога не грешеше.

— Ти пак победи — каза с въздишка Герман, като ставаше. — Какво ще кажем сега на неговия баща, моя най-добър приятел?

Хирам повдигна рамене.

— Кажи му, че синът му се е бил геройски и не се е опетнил с името страхливец. Че умря от меча на човека, от когото се боят дори побелелите в сеч войници. Това ще послужи за утешение на стария му баща.

Герман изслуша всичко това с наведена глава.

— Вървете си! — каза след малко той на подчинените си. И там, където допреди пет минути бурно се решаваше съдбата на един живот, сега настъпи гробна тишина. Хирам стоеше, подпрян на меча си. Герман все още мълчеше. От време на време челото му се набраздяваше от дълбоки бръчки.

— Тъй да бъде! — каза най-сетне той с дълбока въздишка и поглед, впит в тялото на убития. — Твоят меч разреши спора. Съжалявам, че отечеството досега е било лишено от мощта ти. Но за това освен личните ми чувства към теб имаше и нещо по-важно. То именно накара Съвета да те заточи. Ти беше най-добрият другар на Анибал, първият вожд след него. И затова войниците те боготворяха. И ако тогава ти бях дал Офит, щеше да се сдобиеш с още по-голямо влияние и тогава никой нямаше да ти попречи да изпълниш плана си — да поведеш войските ни срещу Рим. Нали?