Читать «Последните дни на Картаген» онлайн - страница 45

— Можеш ли да ни покажеш пътя, по който избягаха жреците? — попита Хирам. — Но внимавай добре, защото от това зависи спасението на господарката ти.

Робинята наметна попадналата й дреха на някой от жреците и бързо ги поведе.

Помощта й беше повече от полезна. Първо, защото трябваше да се загуби много време, докато се излезе от безкрайните коридори, стаи и тераси на светилището на Танита, и, второ, защото тя знаеше най-краткия път до морския бряг. След няколко минути всички бяха там. Вик на радост се изтръгна от устата на Хирам. На два-три километра навътре на повърхността на морето се полюшваха две лодки.

— Това са те! — извикаха всички. — Ще можем да ги настигнем!

— Само ако лодката ни не е изчезнала — промълви Сидон. За щастие лодката бе намерена, спусната и веслата като криле на огромна птица я понесоха напред.

Нощта беше безлунна, но зората наближаваше и въздухът бе напоен с някаква тиха мътна светлина. Лодките на жреците се виждаха добре въпреки голямото разстояние. От време на време Сидон подвикваше на гребците: „По-дружно! Равно! Хайде!“

Но и без неговото поощрение те си вършеха работата отлично. Тези хора бяха като челичени машини. Мускулестите им ръце без труд повдигаха и спускаха тежките весла и лодката почти летеше по морските вълни. В полупрозрачната светлина неясно се очертаваха контурите на бягащите лодки и силуетите на хората в тях. Между мрачните фигури на жреците острият поглед на Хирам съзря строен женски силует.

— Офит! — извика силно той. Но Тала бързо му затвори устата.

— Не прави глупости! — каза той. — Остави ме да продължа да играя ролята на пратеник на Съвета.

— Каква полза от това? — неволно попита Хирам.

— Откъде знаеш дали тези проклети жреци не са получили заповед да не предават Офит жива в ръцете на чужди хора — отговори Тала. — Какво искаш, да я убият пред очите ни ли? Разбира се, ние ще отмъстим така, че земята да потрепери, но нима това ще те удовлетвори! Не, по-добре седни и мълчи.

Хирам с въздишка се отпусна на скамейката редом с робинята и започна да я разпитва какво е станало, докато са били разделени с Офит.

Робинята тихо му разказа това, което й беше известно, но то бе твърде малко.

— Стоим в храма повече от петнайсет дни, господарю! — продължаваше успокоилата се девойка. — С господарката ми всички се отнасяха добре, но не беше така и с мен.

— Идвал ли е тук Герман или Теоур, мъжът на Офит?

— Не. Не виждахме абсолютно никого. В това време лодката беше стигнала съвсем близо до бегълците. Те се бяха хванали здраво за веслата, за да помагат на гребците, но понеже не гребяха в такт, лодките още повече забавяха ход.

— Хвърлете веслата! Спрете! — извика повелително Тала. И без това смущението се засили: едни викаха, че се предават, други ги караха да мълчат и да продължат бягството. Най-после един треперещ глас се извиси над останалите:

— Какво искате от нещастните служители на Танита?

Ние сме бедни. Защо ни гоните?

— Ние действуваме по заповед на Съвета на сто и четиримата — отговори Тала. — Предайте се и бъдете спокойни. Не сме морски разбойници, а картагенски войници!