Читать «Последните дни на Картаген» онлайн - страница 27

В този момент вратата на стаята се отвори и на прага застана мъж — среден на ръст, около петдесетте, облечен в тежка ризница. В дясната си ръка държеше бронзов светилник, който разпръскваше наоколо бледа и трепкаща светлина. Още не беше се затворила вратата зад гърба му, когато Сидон скочи с мълниеносна бързина и го повали на пода с удар.

В това време другарят му с ловко движение хвана падащия светилник и го поднесе към лицето на лишения от възможност да се защитава комендант.

— Не го стискай толкова за гърлото, Сидон — каза воинът шепнешком. — Страхът и без това е сковал гърлото му. А сега трябва да отговаря на въпроси.

— Кои сте вие? Римляни? — прохриптя дошлият на себе си комендант.

— О! За това можеш да бъдеш спокоен — отвърна Сидон, — но които и да сме, съвсем нямаме намерение да посягаме на твоята крепост и на живота ти. Искаме само да знаем къде се намира раненият воин, заловен вчера и доведен тук.

Комендантът погледна с полуучмден, полулукав поглед питащият, като че ли имаше намерение да да започне някакъв съвсем друг разговор, но едно съвсем леко стискане на пръстите на Сидон около врата му, го накара веднага да се върне на въпроса.

— Твърде е трудно да се каже — започна той. — Входовете на това здание са много объркани, и без план не мога да ви кажа къде е затворен пленникът.

Сидон се замисли за миг и след туй каза с глас, който не търпеше никакво възражение:

— Ще ни заведеш още сега при пленника. И помни, че ножът ми е в гърба ти. Най-малкото съмнително движение и ще бъдеш убит.

Комендантът разбра, че Сидон не се шегува и след като се огледа безпомощно наоколо, бавно тръгна към вратата.

— Предупреждавам ви — каза той, — че в стаята, в която е пленникът, има специално поставена стража. Не обвинявайте мен, ако тя вдигне тревога.

— С това няма да можеш да ни излъжеш, драги — отговори Сидон. — Ти си тук началник и твоята заповед трябва да бъде закон и за тях. Значи ще отговаряш и за поведението на пазачите. Хайде!

След като преминаха през едни криви и забутани коридорчета и навлязоха в открита каменна галерия, комендантът се спря пред масивна бронзова врата, затворена с два железни катинара.

— Ето, тук е пленникът — каза той, като отключваше с трепереща ръка катинарите.

С отварянето на вратата другарят на Сидон се хвърли върху застаналия до вратата пазач и бързо и ловко му върза устата. В това време Сидон, забравил за миг коменданта, тръгна към ниското миндерче в ъгъла, осветено от бледи лъчи на малка маслена лампичка. На мйндерчето лежеше човек: това беше Хирам.

Хирам се събуди.

— Какво има? Кой сте? — попита той още сънен, — Защо сте дошли?

— Това са другари — тихо отвърна Сидон, — нима ти не чакаше своето спасение?

Хирам с един скок се изправи и учудено започна да търка очи.

— Сидон, ти? Ти? — извика той най-сетне. — И ти, Тала, мой стари съратнико? Как сте попаднали тук? А къде е Офит? Фулвия?

— Фулвия е тук, заедно с нас, господарю — смутено отвърна Сидон.

— А Офит? Какво е станало с нея?

— Всичко, което мога да ви кажа за нея е, че е жива. Но за това после. Сега трябва да бързаме да се махнем оттук.