Читать «Ловци на бисери» онлайн - страница 8

— Мизора няма да стане жертва на отмъщението на Амали — каза си той. — Той ще остане глух към вика на кръвта… Но как ще освободи момчето, което служи за залог на махараджата?… По-добре никога да не я бях виждал.

Нощното нападение

Докато гемията на Мизора продължаваше да плава бързо към плитките рифове на Манаар, „Бангалор“ се отдалечи към Цейлон.

Вятърът стихна. Ладията плаваше все по-бързо и по-бързо към сушата, подобно на птица, която се надява да намери на брега храна.

Амали беше потънал отново в съзерцание и мълчеше. От време на време той се приповдигаше и отправяше поглед към великолепната гемия, която приличаше на черна точка върху блестящия океан.

Дурга го изтръгна от мислите му.

— Моят господар е много загрижен и не дава никакви заповеди — каза той. — Още дълго ли ще продължаваме да плаваме? Нима ще стигнем до брега на Цейлон и ще влезем сами в устата на вълка?

— Ще се скрием зад рифовете на Гай — отвърна Амали. — Ако принц Дапали, както ти се страхуваш, придружава Мизора и вече е открил моята гемия, той ще смени посоката и ще се отправи към бреговете на Индия.

— Или ще отиде да търси защита от английския кораб. Ще стане лошо, господарю, ако загърмят оръдията!

— Ако не успеем, ще отидем в нашето непристъпно убежище и ще почакаме по-благоприятни времена, за да отмъстим на махараджата! Но аз съм сигурен, че утре Мизора ще бъде в моя власт. Ето веригата от скали. Хайде да застанем на завет и да почакаме, докато минат синхалите.

На около две мили от „Бангалор“ имаше скали, образуващи широк разпокъсан полукръг. Те заемаха площ от около петстотин метра и сформираха няколко островчета, свързани помежду си чрез скали, които оставаха открити при отлив и служеха за убежище на огромни ята от морски птици. Тези островчета бяха опасни за мореплавателите, тъй като на тях нямаше никакъв фар.

Вълните се разбиваха в скалите с оглушителен шум и заливаха всичко наоколо. Навлизането в тези места беше много опасно.

„Бангалор“, която имаше малка водоизместимост, а и се управляваше от опитни моряци, лесно премина над тези плитки места и хвърли котва сред островчетата. Тук, сред скалите, тя бе добре скрита.

Минаваше обяд. Амали нареди на хората си да се нахранят. После се качи заедно с Дурга на една малка лодка и двамата се изкачиха на най-високата скала. От върха й можеше да се вижда надалече в океана.

Амали обгърна с орловия си поглед водната шир.

Далече на запад се виждаха множество движещи се черни точки: това бяха лодките на ловците на бисери.

На изток се очертаваха бреговете на Цейлон, покрити с гъста растителност и набраздени с дълбоки, живописно криволичещи заливи. По-нататък високи зеленикави планини извисяваха към небето острите си върхове.

— Тук е махараджата, там — Мизора — прошепна Амали, — а между тях съм аз. И те няма да се срещнат.

Той седна на самия връх на скалата, скръсти ръце на гърдите си и търпеливо зачака залеза на слънцето. Бе сигурен, че гемията на махараджата няма да напусне плитчините, в които ставаше ловът на бисери, преди оръдейният гръм на кораба да обяви преустановяване на работата.