Читать «Ловци на бисери» онлайн - страница 6

Помощникът даде заповед да спуснат във водата една малка лодка, седна в нея и бързо се отдалечи.

Известно време Амали го следеше с очи, после се върна, седна на стола, покрит с кадифе, и запали лулата си.

Но не беше спокоен и често повдигаше вежди. От време на време той се изправяше и оглеждаше бреговете на Цейлон. Сякаш чакаше нещо от тази посока.

Накрая малката лодка на Дурга се появи. Той тръгна към парапета.

— Всичко е наред, господарю.

— Разбра ли кой е този млад човек?

— Мисля, че си го срещал.

— Аз?… Ловец на бисери ли е?

— Не…

— И аз си помислих същото, когато върна подаръка ми.

— Вече втори път мауната му идва тук. Той е от остров Манаар.

— Това ли е всичко?

— Не, господарю. Казват, че младият човек е важна личност.

— О!…

— Принцът на Манаар…

Царят на ловците на бисери погледна изненадано Дурга и извика:

— Дапали, принцът на Мармарам?…

— И на Манаар.

— Видях го през нощта, когато махараджата на Яфнапатам уби брат ми — каза мрачно Амали.

— Казват, че бил луд по прекрасната принцеса и че идва тук, за да търси син бисер. Иска да го подари на своята годеница.

— Ако смята, че може да попречи на моите планове, той се лъже!

— Не се съмнявам в това, макар че принцът на Мармарам и Манаар разполага с войски и кораби…

Царят на ловците на бисери не отговори. Той се беше изправил и гледаше една черна точка, появила се в океана.

— Какво гледаш, господарю?

— Там — долу… Тя идва… Сърцето ми го казва.

— Сестрата на махараджата?

— Да, хубавата Мизора.

— Да не е някоя друга гемия?

— Нейната е. Сърцето ми започна силно да тупти. Виждам позлатите, които проблясват под лъчите на слънцето.

— Тук ли ще останем?

— Защо не?

— Ако те види, ще се уплаши, защото сигурно знае, че си най-големият враг на брат й.

— Да, сигурно знае това… Но на нея не бива да й се случи нищо лошо. Нека присъства на лова на бисери. Този каприз ще й струва скъпо. Щом се стъмни, ще я отвлечем и ще видим дали принцът на Манаар ще може да я освободи… Нареди четирите малки гемии да застанат при моста и да приготвят пушките и брадвите.

— Ще се пролива ли кръв?

— Сигурно, Дурга.

— Нашите хора са храбри.

— Знам. Дори неприятелите ни да са два пъти повече от нас, едва ли ще могат да се бият с нас дълго време. Махараджа от Яфнапатам, моето отмъщение започва… Най-напред твоята сестра… После тебе… И моят брат ще почива в мир…

Царят на ловците на бисери говореше с такъв заплашителен глас, че тръпки побиха лейтенанта.

— Каниш се да убиеш Мизора? — попита той. — Най-хубавата принцеса в Цейлон! О!… Господарю…

— Да я убия!… Не, ти знаеш, че, за нещастие, аз я обичам… Освен това Царят на ловците на бисери не е бандит, за да цапа ръцете си с кръвта на една жена…

— Тогава какво ще правиш с нея?

— Не знам още. Но ми се струва, че тя може да ми бъде нужна за освобождаването на Мадури, а може би и за още нещо полезно… Заповядай да вдигнат платната: трябва да се отдалечим, преди да е дошла.

Моряците вдигнаха котва и ладията, подета от попътния вятър, се отдалечи от рифовете.

На триста метра от тях се намираше английският кораб, а до него — мауната на принца от Манаар.